— Мамо? — гласът ми изневери.
Гърбът й се скова за миг, а аз хукнах към нея, загърбила всички преструвки. Деймън ме сграбчи, но аз се оказах побърза и му се отскубнах.
Мама се обърна.
Тя беше тук. Беше жива. Беше здрава.
— Кити! — изкрещя Деймън.
Не виждах през мъглата от сълзи, но изтичах развълнувана, заобиколих масата и след секунди бях при нея. Стиснах я здраво в прегръдките си.
— Мамо!
Стисках я силно, вдъхвах аромата на парфюма й…
Изведнъж две ръце ме сграбчиха за кръста и ме издърпаха назад. Опрях се в твърда гръд. Мозъкът ми препускаше. Не разбирах какво става. В следващия миг краката ми се плъзнаха по пода и Деймън ме скри зад себе си.
— Деймън, престани! — Опитах се да мина край него. Знаех, че трябва да запазя самообладание, но тук беше мама. Нямаше друг, освен нас. Исках да прегърна майка си.
— Кейти. — Деймън изрече името ми и гласът му ме накара да застина.
Вдигнах глава, задъхана, и надникнах иззад него… Огледах мама, огледах я много добре.
Целият ми свят се срина, разпадна се на хиляди остри късчета, които раздраха душата ми.
Очите й бяха ярки, неестествено сини.
Толкова сини, че приличаха на два полирани сапфира, а очите на мама… бяха лешникови на цвят, повече зелени, отколкото кафяви, макар че това зависеше от настроението й.
— Не — прошепнах и поклатих глава. — Не. Не.
Мама наклони глава, погледна ни, а после помръдна устните си в усмивка, в която нямаше топлина.
— Чаках ви.
Не. Не. Не.
Отстъпих и се взрях в майка си — не, не беше тя. Следеше със студените си очи движенията ми, а усмивката застина на устните й; гледаше ме с такова равнодушие и хлад, че настръхнах от ужас.
— Не — повтарях като стара грамофонна плоча. Но друго не можех да кажа. Реалността проникна в съзнанието ми и разкъса сърцето ми.
Мама не беше тук.
Никога повече нямаше да бъде тук. Никога.
Бяха я асимилирали. Беше си отишла. Завинаги.
Деймън
Трябваше да се досетя.
Мисълта все повече завладяваше съзнанието ми. Трябваше да се досетя. Разбира се, че луксианците са искали да асимилират майката на Кити с надеждата тя или аз, или някой друг да се озове тук. А може да са я убили просто от жестокост — Етан я е познавал и се е досетил как ще се отрази смъртта й на Кити.
В мига, в който Кити осъзна какво става бе сломена, усетих как и моето сърце едва не се пръсна от мъка. Изпитах същата болка, когато научих за смъртта на Доусън. Нямаше начин да облекча мъката й.
Тя отстъпи назад с широко отворени очи, блъсна се в стената, сякаш не знаеше, че там има стена, и продължи да повтаря, отново и отново, все същата дума.
Не.
Сълзи се стичаха по лицето й, тя вдигна ръце, като че искаше да се предпази от реалността, да я изтика назад. След това се преви на две и притисна с ръце корема си.
Погледнах луксианката. Тя стоеше до мивката, усмихваше се студено и наблюдаваше как Кити губи почва под краката си. Тази гадина й бе причинила нечовешка болка.
Яростта пламна в мен, изпълни всяка клетка на тялото ми. Реших да не използвам пистолета — не исках да го използвам. Въпреки че жената пред мен не беше майката на Кити, а само абсолютно приличаше на нея. Тя не разбра веднага какво я чака и опита да се трансформира, но аз дадох воля на гнева си. Мълнията от Извора я удари в гърдите и я завъртя с лице към шкафа. Улови се за мивката и залитна, но аз изстрелях нова мълния, която я уцели в главата.
Светлината на луксианката припламна веднъж в ярко бяло, сетне още един път, а после угасна. Тя се сгромоляса на пода. Последната светлина изчезна в мрежата от вени на истинския й образ; остана обвивката на хуманоидно тяло.
Кити падна на колене, сведе брадичка до гърдите си и извика.
Обърнах се към нея.
— Кейти… скъпа, аз… — Нямаше какво друго да кажа, освен: — Много… много съжалявам.
Тя изведнъж се хвърли напред и опря ръце на пода. Отметна глава и нададе писък, изпълнен с мъка и непреодолима печал.
Всичко започна като слабо трептене под краката ми, но после се усили — масата се разлюля, чашите и чиниите в шкафа затракаха. Последва тътен, от който къщата простена и от тавана се посипа мазилка. Падна един стол, след него втори. Някъде в хола се разби прозорец.