В кухнята влезе Етан Смит.
Двайсет и трета глава
Деймън
Кучият син влезе, сякаш си беше у дома — спокоен и без паника. Проклетите му черни панталони и бялата му риза даже бяха изгладени.
Понечих да извадя заредения пистолет, но преди да успея, Смит заговори:
— Дори не си помисляй. Знам, че не изпълнявате заповедите. Ти си костелив орех, но сестра ти ме изненада. Играта свърши. — Мина покрай нас, без да ни погледне. Отиде до масата, вдигна един от столовете и седна. — Сестра ти и онзи с нея ще бъдат убити, преди да си мигнал, ако ме ядосаш. Имай го предвид.
Гняв се надигна в гърлото ми.
Етан хвърли поглед на мъртвата луксианка, след което виолетовите му очи се плъзнаха към нас. Той цъкна тихо.
— Деймън Блек, толкова надежди възлагах на теб.
Трябваше да положа усилия да не му пратя задника в космоса.
— Странно. Говориш като някого, когото вече познавам. И тя се разочарова от мен.
Той повдигна вежди.
— Хм. Чакай да отгатна. Нанси Хъшър?
Нямах морални задръжки.
— Да не би да се познавате?
Етан лениво прокара пръсти по панталоните, после преметна крак върху крак.
— Не съвсем. — Протегна ръка и два от столовете се изправиха. — Седнете.
— Не, благодаря — отвърнах, а Кити дойде до мен. Не знаех в какво състояние е в момента.
Етан се усмихна зловещо.
— Нямате право да избирате. Сядайте или ще накарам онези отвън да убият сестра ти. Бавно.
Гневът се разнесе по тялото ми, изгаряше ме като киселина. Изгледах Старейшината с омраза.
— Добре, ще седнем — обади се Кити с учудващо спокоен глас.
Погледнах я — лицето й беше бледо, очите — малко подути, но погледът й беше остър като нож. Взех ръката й.
Етан се засмя.
— Кажи ми, Деймън, какво те накара да се влюбиш в човешко същество?
Как можех да отговоря на такъв въпрос? Седнах на стола до Етан, така че Кити да е по-далече.
— Защо искаш да знаеш?
— Любопитен съм. — Той кипна глава. — Отговаряй.
Изскърцах със зъби.
— Има ли нещо у нея, което не харесваш?
— Ами тя е човек. — Той я огледа бавно и сви устни. — Мутант, но все пак човек.
— Е, и? — предизвика го Кити. Етан не й обърна внимание.
— Тя е човешко същество, Деймън.
— Това за мен няма значение.
— Така ли? Защото аз си спомням онзи Деймън, който мразеше хората, мразеше онова, което сториха на брат му, и нещастията, които донесоха на семейството му — отвърна Етан. — Помня онзи Деймън, в който толкова много вярвах.
— Не бях прав да мразя хората за онова, което стана с Доусън. Бет не беше виновна, нито фактът, че той се влюби в нея. Вината беше на Дедал.
— Организация, ръководена изцяло от хора.
Присви очи. Трябваше да го предизвиквам да говори и да внимавам какво мисля, за да не разбере какъв е планът ни.
— Благодаря за пояснението.
Той не се трогна.
— Нима искаш да кажеш, че ако брат ти не бе срещнал онова момиче, нещата нямаше да са различни. Същото е и с теб. Може би целият свят щеше да е различен. В крайна сметка действията ви във Вегас ни дадоха идеалната възможност.
Стиснах зъби. Онова момиче. Помня, че нарече така Кити; тогава не го намразих, изпитах само презрение, но сега го ненавиждах.
— Знаеш ли какво, Етан? — Усещах погледа на Кити. — Нищо не бих променил дори и да можех. Нито пък Доусън. Помисли си добре.
В лилавите му очи проблесна бяла светлина.
— Виж, Деймън, когато родителите ти пристигнаха тук, бяха живи.
За миг спрях да мисля. В думите му нямаше логика.
— Какво? — обади се Кити.
Етан дори не я погледна. Впи поглед в мен, сякаш щеше да ме покани на вечеря.
— Ами ако хората са ги убили? Какво щеше да си помислиш тогава? Дали пак щеше да ги обичаш?
Едва се сдържах да не избухна. Облегнах се назад и го изгледах с недоумение. Отново почувствах, че Кити ме гледа, но не бе нужно да мисля много, за да отговоря.
— Да. Пак щях да изпитвам същото.
Той ме погледна с любопитство.
— А те… били ли са живи? — попита Кити.