– Да, да – каза Страйк и огледа кухнята. Райън Мърфи не се виждаше никакъв. Страйк се надяваше да си е тръгнал.
– …и, то се знае, не можехме да си позволим още един невалиден процес, така че Джери ми каза: „Бижу, искам те с повдигащ сутиен за съдия Роулинс…“.
Тя отново се разкиска, а няколко мъже сред гостите се обърнаха да погледнат Бижу и се заподсмихваха. Страйк, който не бе очаквал такъв обрат на разговора, се улови, че зяпа в деколтето ѝ. Тя безспорно имаше фантастична фигура – с тънка талия, дългокрака и с налят бюст.
– Нали го знаете съдия Роулинс? Пиърс Роулинс?
– Да – излъга отново Страйк.
– Та той си пада голям женкар и аз се появих в съдебната зала ей така…
С горната част на ръцете си тя събра гърдите си и пак избухна в гърлен смях. Ник, току-що влязъл в кухнята, улови погледа на Страйк и му се ухили.
– Така че пуснахме в действие тежката артилерия и когато излезе присъдата, Джери ми каза: „Другия път направо ела без гащи и гледай често да се навеждаш да си вдигаш писалката от пода“.
Тя избухна в смях за трети път. Страйк само можеше да си представи как биха реагирали двете му колежки – Робин и бившата служителка от полицията Мидж Грийнстрийт, – ако им предложеше подобни стратегии за измъкване на информация от свидетел или заподозрян, тъй че се усмихна бегло.
В този момент Робин влезе в кухнята сама. Страйк я проследи с очи, докато тя си проправи път до Ник между хората и му каза нещо. Рядко бе виждал Робин да носи червеникаворусата си коса вдигната – прическата ѝ отиваше. Светлосинята ѝ рокля бе далеч по-скромна от тази на Бижу и май беше нова – купена в чест на младия господин Бенджамин Хърбърт ли, почуди се Страйк, или заради Райън Мърфи? Докато я гледаше, Робин се извърна, видя го и му се усмихна над морето от глави.
– Извинете ме – прекъсна той Бижу по средата на поредния ѝ анекдот, – трябва да говоря с някого.
Взе две от предварително напълнените с шампанско чаши край кръщелната торта и си проправи път през смеещите се подпийнали приятели и роднини до мястото, където стоеше Робин.
– Здравей – каза ѝ. Не бяха имали шанс да говорят в църквата, макар да бяха един до друг и дружно се отричаха от Сатаната. – Искаш ли питие?
– Благодаря – отвърна Робин и пое чашата. – Мислех, че не обичаш шампанско.
– Никъде не намерих бира. Получи ли имейла ми?
– За сър Колин Еденсор ли? – понижи глас Робин. В безмълвно разбирателство двамата се дръпнаха встрани от множеството в един ъгъл. – Да. По съвпадение тъкмо онзи ден четох статия за Универсалната хуманитарна църква. Нали знаеш, че централата им е на десет минути от агенцията ни?
– Рупърт Корт, да – кимна Страйк. – Последния път, като минавах по Уордър Стрийт, имаше момичета с кутии за помощи. Съгласна ли си да се срещнеш заедно с мен с Енденсор във вторник?
– Абсолютно – отвърна Робин, която се бе надявала Страйк да го предложи. – Къде иска той да се видим?
– В Риформ Клъб, член е там. Мърфи трябваше да си тръгне ли? – попита Страйк уж между другото.
– Не, налага му се да проведе служебен разговор по телефона. Сигурно е отвън.
На Робин ѝ стана неприятно, че се притесни, докато го казваше. Би трябвало да е в състояние да говори естествено за гаджето си с най-добрия си приятел, но предвид липсата на сърдечност у Страйк при редките случаи, когато Мърфи се бе отбивал да я види в службата, това ѝ представляваше трудност.
– Как беше Литълджон вчера? – попита Страйк.
– Добре – отвърна Робин, – но май не съм срещала чак толкова мълчалив човек.
– Приятна промяна след Морис и Нътли, не мислиш ли?
– Ами да – каза малко колебливо Робин, – но е леко изнервящо да седиш три часа в кола до някого в пълно мълчание. Ако му кажеш нещо, получаваш в отговор изръмжаване или едносрична дума.
Месец по-рано Страйк бе успял да намери нов сътрудник за детективската агенция. Клайв Литълджон беше малко по-възрастен от Страйк, също като него беше бивш служител на Отдела за специални разследвания и едва неотдавна бе напуснал армията. Беше едър, с квадратно телосложение, очите му с тежки клепачи създаваха впечатление за вечна умора и носеше прошарената си коса все още по военному късо подстригана. На интервюто беше обяснил, че с жена му искат по-установен живот за децата си в тийнейджърска възраст след постоянните местения и раздели, продиктувани от службата в армията. През изминалите четири седмици се бе доказал като съвестен и надежден, но Страйк трябваше да признае, че мълчаливостта му беше необичайно екстремна и не можеше да си спомни Литълджон да се е усмихнал някога.