– Защо го нарече Голямата стъпка?
– Ами защото на такова прилича – отвърна Страйк, докато пълнеше чайника.
Въпросният човек беше заможен собственик на софтуерна компания, чиято съпруга го подозираше, че посещава сексуални труженички. След като бе принуден да сподели с него препълнен асансьор при последното си наблюдение, Страйк можеше да свидетелства, че обектът му беше не само извънредно висок, космат и запуснат, но и миришеше, сякаш душът му е далечен спомен.
– Интересно как брадите идват и си отиват – отбеляза Пат, без да престава да трака по клавиатурата.
– Получава се чрез процес, наричан бръснене – каза Страйк и се пресегна за чаши.
– Ха-ха – промърмори Пат. – Говорех за мода. Бради, бакенбарди, такива неща.
Страйк бе споходен от нежелания образ на Малкълм Краудър, седнал край огъня на открито във Форджман Фарм: Краудър имаше малка дъщеря и я насърчаваше да глади мустаците му.
– Искаш ли чаша чай? – попита той и прогони спомена.
– Ами давай – отвърна Пат с ниския си дрезгав глас, заради който звънящите по телефона често я бъркаха със Страйк. – Между другото, онази жена Харгрейвс още не си е платила фактурата.
– Обади ѝ се и ѝ кажи, че трябва да уреди сметката до края на месеца – поръча Страйк.
– Това е в понеделник.
– А тя има милиони.
– Колкото са по-богати, повече бавят плащането.
– Има известна истина в това – съгласи се Страйк и постави чашата с чай на Пат върху бюрото ѝ, а той самият се върна във вътрешния офис и затвори вратата.
Следващите три часа прекара да издирва отсъстващия баща на доведената дъщеря на Пищяла. Човекът бе имал многобройни адреси през последните пет години, но проучването на Страйк го доведе до извода, че сега се подвизава под средното си име вероятно за да се укрие от плащане на издръжка за детето, и живее в Хакни. Ако наистина беше точният човек, работеше като шофьор на дълги превози, което несъмнено устройваше някой, стремящ се да избягва родителски отговорности.
Страйк изпрати имейл на сътрудника Дев Шах да държи под наблюдение адреса в Хакни и да снима влизащите и излизащите, след което пое за вечерята с Ерик Уордъл.
Страйк бе решил, че стандартен и евтин ресторант за къри няма да размекне достатъчно приятеля му полицай, от когото възнамеряваше да поиска услугата, свързана с регистрите за преброяване на населението. Ето защо беше запазил маса в „Синамон Клъб“, който бе на кратко разстояние с такси.
Ресторантът някога е бил Библиотеката на Уестминстър, тъй че многото му маси с бели покривки бяха в просторно помещение със стени, покрити с рафтове с книги. Страйк, пристигнал пръв, свали сакото си, разхлаби вратовръзката, поръча си една бира и седна да прочете новините на телефона си. Осъзна, че Уордъл е пристигнал едва когато сянката на полицая падна над масата.
– Доста си вдигнал нивото в сравнение с „Бомбай Балти“ – коментира полицаят, докато се настаняваше срещу Страйк.
– Бизнесът върви добре напоследък – отвърна той и пъхна телефона в джоба си. – Как я караш?
– Не мога да се оплача.
Когато се запознаха някога, приятелят на Страйк Ерик Уордъл притежаваше момчешка хубост. Макар и все още да бе запазил приятна външност, някога буйната му коса беше пооредяла и той изглеждаше по-остарял, отколкото предполагаха изминалите шест години. Страйк знаеше, че не само изнурителната работа е вдълбала тези бръчки край устата и очите на Уордъл; изгубил бе брат си, жена му Ейприл го бе напуснала преди шест месеца, като взе тримесечното им бебе със себе си.
Докато преглеждаха менюто, водеха неангажиращ разговор и едва когато келнерът донесе бирата на Уордъл и взе поръчката им, полицаят побутна през масата папка към Страйк.
– Това е всичко, до което успях да се добера относно стрелбата по Кевин Пърбрайт.
– Наздраве – каза Страйк. – Как е нашият приятел фалшификаторът?
– Арестуван е – отвърна Уордъл и вдигна чашата си за тост. – Вярвам, че ще бъде убеден да пропее и за по-едрите риби. Като нищо може да си ми осигурил отдавна дължимото повишение, така че вечерята днес е от мен.