– Миналата година Шарлот ме умоляваше да се съберем отново. Отговорих ѝ, че за нищо на света не съм готов да помагам в отглеждането на децата на Джаго Рос. Това беше, след като ние… агенцията… открихме, че Джаго бие по-големите си дъщери. А тя ми отвърна да не се безпокоя, защото попечителството било споделено. Тоест канеше се да му тръсне децата, ако аз бях склонен да се върна. А току-що ѝ бях връчил всички свидетелства, нужни на съдия да държи тези деца в безопасност. И ето че бе готова да ги поднесе на тепсия на негодника. Сигурно си мислеше, че ще кажа: „Чудесно. Майната им. Да идем да пийнем“.
Страйк отново вдиша никотинови пари. Робин не беше забелязала, че е забравила да диша.
– При любовта винаги е налице мъничко самозаблуда, нали? – продължи Страйк, като гледаше парите да се издигат към тавана. – Попълваш празнотите със собственото си въображение. Рисуваш си нещата както ти искаш да бъдат. Но аз съм детектив… голям детектив, няма що. Ако се бях придържал към фактите, още след първите двайсет и четири часа от запознанството ни щях да си тръгна, без да поглеждам назад.
– Бил си на деветнайсет години – изтъкна Робин. – Точно на възрастта, на която е бил Уил, когато е чул за пръв път Джонатан Уейс да говори.
– Ха, с други думи, бил съм в секта, а?
– Не, но казвам, че трябва да простим на онези, които сме били, когато още не сме имали ориентация. И аз направих същото с Матю. Точно същото. Изрисувах си празните места както на мен ми се искаше. Уповавах се на „истината на висше ниво“, за да оправдавам всички простотии. „Той не го мисли в действителност.“ „Той всъщност не е такъв.“ Доказателствата ми се навираха в лицето, а аз взех, че се омъжих за него… и започнах да съжалявам само час, след като той постави пръстена на ръката ми.
Като чу това, Страйк си спомни как бе нахълтал на сватбата ѝ с Матю точно в мига, в който Робин се канеше да отвърне „Да“. Припомни си също прегръдката им, когато Робин прекъсна първия си сватбен танц, за да го последва, и сега вече знаеше, че връщане назад няма.
– И какво искаше Амилия? – попита Робин, събрала смелост за въпроса след всичко казано от Страйк. – Не те е обвинявала… нали?
– Не – отвърна Страйк. – Изпълняваше последното желание на сестра си. Шарлот оставила писмо с инструкции да ми предаде частта за мен.
Той се усмихна заради изплашеното изражение на Робин.
– Спокойно. Амилия е изгорила писмото. А и няма значение, аз бих могъл сам да го напиша. Цитирах на Амилия съвсем точно посланието на Шарлот.
Робин се притесни, че сигурно ще е неприлично да попита, но Страйк дори не изчака въпроса.
– Писала е, че макар да съм бил негодник спрямо нея, още ме обичала. Че един ден съм щял да разбера от какво съм се отказал и дълбоко в себе си никога няма да бъда щастлив без нея. Че…
Веднъж преди време Страйк и Робин бяха седели в този офис след мръкване, изпили много уиски, и той бе опасно близо до това да прекоси границата между приятелка и любима. Тогава бе обзет от фаталистичната дързост на цирков акробат, готвещ се да скочи в светлината на прожектора, когато под него има само черен въздух, почувства се така и сега.
– …знаела, че съм влюбен в теб.
Пронизване от леден шок, електрическа искра в мозъка: Робин не можеше да повярва на ушите си. Течащите секунди сякаш забавиха ход. Тя чакаше Страйк да изрече „беше плод на нейната злоба, естествено“, или „защото тя никога не проумя, че мъж и жена могат просто да бъдат приятели“, или да подхвърли шега. Но той не каза нищо, за да обезвреди току-що хвърлената граната, а само я гледаше.
Тогава Робин чу външната врата да се отваря и Пат да изрича нещо неразбираемо със своя баритон, като посрещна някого с ентусиазъм.
– Това трябва да е Райън – каза Робин.
– Ясно – отвърна Страйк.
Робин се изправи в състояние на объркване и шок, все още стискаща в ръце папката за състезателя по крикет, и отвори междинната врата.
– Извинявай – каза Мърфи, който, изглежда, беше бързал. – Получи ли съобщението ми? Закъснях с тръгването, а и имаше ужасно задръстване.
– Няма нищо – отвърна Робин. – Аз самата закъснях.
– Здравей – каза Мърфи на Страйк, който бе последвал Робин във външния офис. – Поздравления.
– За какво? – попита Страйк.
– За случая с Църквата – леко се засмя Мърфи. – Какво, да не сте преминали вече към някой нов, дето ще разтърси света?