Рита й отправи един от своите аз-знам-по-добре погледи.
— Омъжваш се в параклиса на Елвис, пръстенът ти е направен от станиол, ще пеем песни на Краля вместо сватбения марш и свещеникът ще е облечен с бял анцуг. — Размаха панталона. — Трябва ли да казвам друго?
Неспособна да остане сериозна при такава образност, Франки прихна, взе панталона от Рита и изчезна в банята, за да се приготви.
Глава 38
— Тук е, тук е. — Като подскачаше нагоре-надолу пред „Двореца на Цезар“ в набързо стъкмен шаферски тоалет от промазан кадифен къс панталон и ликрена блуза по врата, Рита ръкомахаше като луда към бялата лимузина, която бе наета да ги откара до параклиса.
Райли и Дориан бяха тръгнали пет минути по-рано благодарение на Рита, която прие ролята си на шаферка много сериозно и категорично им заяви, че е лош късмет да видиш булката преди сватбата и не, не могат да споделят едно малко такси.
Застанала до нея, Франки почувства прилив на въодушевление и веселие, докато наблюдаваше как бялата панделка потрепва на предния капак на паркиращата пред тях лимузина. Е, това беше. Случваше се. Тя се омъжваше. Стомахът й започна да се движи нагоре-надолу в синхрон с Рита и тя почувства как в гърлото й засяда буца. Дори и упоена с шампанско, все още се чувстваше притеснена.
— Сигурна ли си, че изглеждам добре? — обърна се неспокойно към Рита. Имаше сериозни съмнения за кожения панталон. Предизвика фурор на партито в Бевърли Хилс, но на собствената си сватба? Вероятно накрая щеше да изглежда като една от онези безумни жени, които искат да бъдат нестандартни и би било по-добре да се омъжи върху багер. — Може би беше права. Може би трябваше да облека тоалета на Карън Милън.
— Спри да се притесняваш, изглеждаш дяволски неотразимо — успокои я Рита, докато оправяше червилото по устните си. — Райли е късметлия. — Затвори огледалцето си и го прибра в чантата си. — Повечето булки приличат на смахнати лампиони. Ти поне ще изглеждаш секси на всички сватбени снимки.
Франки внезапно стисна ръката на Рита.
— О, мамка му!
— Какво?
— Фотоапарата. Взе ли го?
Рита погледна несигурно.
— Не си ли спомняш? Райли те помоли да донесеше фотоапарата му в параклиса — запелтечи Франки, започвайки да се паникьосва. Рита беше толкова пияна, че щеше да е истинско щастие, ако си спомнеше собственото си име, да не говорим за снимачната техника. — Няма да имаме никакви снимки. — Прииска й се да заплаче.
— Стига де, Франки, няма нужда да се паникьосваш заради глупости — извика Рита. — Вероятно още е в стаята. Ще се върна и ще го взема.
За момент Франки се успокои от предложението на Рита. Докато не я видя да се клатуиша пияна на токчетата си и не размисли.
— Не, ти остани тук. Връщам се след пет минути — инструктира я и тикна букета в ръцете й.
Той беше аранжиран от наличните свежи цветя в хотела и Рита беше много щастлива, че курсът й по цветарство от 1985-та година най-сетне е бил полезен.
— Не се притеснявай, прието е булката да закъснява — провикна се Рита успокояващо след Франки, която се затича към хотела.
Докато я наблюдаваше как изчезва във фоайето, тя бе поздравена от доста привлекателен шофьор, който беше решил, че тя е булката, и галантно й отвори вратата. Опита се да изглежда достатъчно скромна и подходящо булчински, докато се настаняваше на задната седалка. Всичката тази сватбена суета беше доста приятна, помисли си тя, докато се разполагаше в кожения салон и се възползваше от безплатния минибар.
„Дворецът на Цезар“ беше претъпкан от играчи и гости за Милениума и с по-малко от двадесет минути до полунощ, празничният градус бе висок и казиното преливаше от очакване и веселие. Като се опитваше да си проправи път до асансьорите, Франки се промушваше през тълпи развълнувани туристи, оскъдно облечени сервитьорки и заклети играчи, преди най-накрая да стигне лобито. Вратите на асансьора се отвориха и тя се промъкна между купонджиите с шапки и хартиени свирки и натисна бутона. Оставаше й да изчака.
Притисната между двойка, която се опитваше да счупи рекорда за най-продължителна целувка с език, и кокалеста девойка в рокля на цветя — неуспешен опит да се издокара като дива купонджийка, Франки наблюдаваше убийствено бавната смяна на номерата на етажите.
— Хайде, хайде — просъска, докато асансьорът спираше и на всеки етаж слизаха хора и изчезваха в някоя от стаите, в които бяха организирани купони. На тяхно място се качваха нови празнуващи, тръгнали нанякъде в последните минути преди отброяването. Най-накрая машината спря на дванайсетия етаж, вратите се отвориха и освободиха Франки от влудяващия капан.