Забърза по коридора и погледна часовника си. Мамка му, оставаха по-малко от десет минути! Тя погледна номерата на вратите, за да открие стаята си. Преди беше толкова лесно да я намери, но сега, пияна и паникьосана, беше много по-сложно. Най-накрая я забеляза — 1204 — и започна припряно да рови в чантата си за картата ключ. Докато търсеше, я осени мисълта колко комично ще изглежда този момент след месеци и години, когато тя е възрастна омъжена жена. Усмихна се на себе си — беше намерила картата — и започна да тананика Сватбения марш, докато търсеше процепа за картата.
— Франки?
Глас. Стресна я. Картата се плъзна от пръстите й и падна безшумно на килима. Обърна се и видя фигура в дъното на коридора, почти скрита в сенките. Мелодията застина на устните й. Не можеше да бъде! Тя се взря упорито, опитвайки се да фокусира по-добре. Не беше. Силуетът пристъпи напред в светло петно… Беше…
Хю.
Стомахът й се преобърна, а краката й се подкосиха. Подпря се на дръжката на вратата. За един кратък миг почувства с цялото си тяло, че е катапултирана обратно във времето, през океана, обратно във Фулхам, през октомври, при Хю. Като няколко пъти си пое дълбоко въздух, тя се опита да избистри съзнанието си, но беше невъзможно. Хю. В Лас Вегас? Почувства се, сякаш има някаква откачена, причинена от шампанското халюцинация. Със сигурност не можеше да се случва. Нали?
Но се случваше. Неспособна да помръдне, тя го зяпаше вцепенена. Изглеждаше съвсем същият. Носеше съвсем същите дрехи както обикновено — светлосиня риза на Ралф Лоран, дънки с ръб на крачола и спортните си обувки с дебела подметка. Спретнат и гладко обръснат, той беше оформил с гел косата си, както правеше винаги, и излъчваше този постоянно разпознаваем мирис на дезодорант, вода за уста и афтършейв. Изглеждаше толкова познато. И в същото време така непознат.
Всичко, което тя можеше да направи, бе да стои там, да зяпа и да се олюлява със сърце, което биеше като църковна камбана. Опита се да заговори, но гласът й изглежда бе изчезнал от гърлото й. Сякаш всичките й сетива бяха изключени от шока да види Хю пред себе си, само на няколко крачки разстояние. Внезапно се почувства ужасно трезва.
Хю зяпаше Франки. Слава богу, че най-накрая я намери. Смяташе, че никога няма да успее в този дяволски град, пълен с кичозни американци и още по-кичозни хотели. Беше му отнело часове и с умората от часовата разлика той не мислеше, че ще успее да я открие преди полунощ. Но най-накрая, преди двадесет минути, му провървя. Рецепционистката в „Двореца на Цезар“ му каза, че тя се е настанила в един от ВИП апартаментите — един господ знае как бе успяла да си го позволи — и като затвори телефона, той веднага тръгна насам. Беше планирал речта си, дори я беше репетирал няколко пъти пред огледалото, но сега, когато просто налетя на нея, си глътна езика. Честно казано, бе толкова шокиран, колкото и тя. Изглеждаше толкова различно. Почти неразпознаваема. Откога си купуваше кожени панталони? И тази оскъдна блузка, та тя практически не беше от плат, а от конци. Без съмнение това бе идея на малоумната й приятелка Рита. Гледаше я, облегната на вратата на своя апартамент, безмълвна. И изведнъж го осени мисъл. Нима беше пияна?
— Какво правиш тук? — най-накрая успя да прошепне Франки.
— Търся те. — Той тръгна към нея, но премисли и спря на две крачки разстояние. — Долетях в Ел Ей, но когато най-сетне намерих жилището ти, съседите ти ми казаха, че си в Лас Вегас. Успях да наема кола, карах дотук и прерових всеки хотел в този град, опитвайки се да те намеря. — Млъкна и прокара ръка през косата си, както винаги. — Трябваше да те видя, за да ти кажа, че направих глупава грешка. Бях такъв идиот, Франки. Проклет глупав идиот.
Франки не можеше да повярва на ушите си нито на очите си. Онемяла, наблюдаваше как той смутено върти копчетата на ръкавелите си. Винаги се чувстваше много неловко, когато говореше за чувствата си, което той винаги наричаше ППЧ — Публична проява на чувства.
Изпънат като струна, той отметна рамене назад, сякаш се протяга.
— Да бъда сам през тези няколко месеца… — преглътна няколко пъти, като си спомни за еднократните свалки, — ме накара да осъзная, че не искам да бъда без теб. — Пое си дълбоко въздух. — Липсваше ми, Франки. Искам да ми дадеш втори шанс.
Речта му бе заглушена от силна музика — оркестърът започваше да свири — и хоровото обратно броене. Десет, девет, осем, седем…