Спогледаха се. Мълчаха. И тогава изведнъж, точно пред нея, той падна на коляно и прочисти гърлото си.
— Опивам се да ти кажа… — Извади малка кадифена кутийка от вътрешния си джоб и се опита да я отвори.
Шест, пет, четири…
Замота се за секунда с капачето, ръцете му трепереха и бяха потни. Три…
Накрая я отвори. Две…
Вътре имаше диамантен пръстен от „Тифани“. Едно…
Започна оглушителен шум — звукът на празнуващия Милениума Лас Вегас обгърна всичко. Хората крещяха, в небето експлодираха фойерверки, пукаха се балони, чуваха се песни. Групата в казиното вече свиреше с пълна сила.
Но сред всичкия шум единственото, което Франки чу, бе гласът на Хю.
— Ще се омъжиш ли за мен?
Глава 39
Пейзажът прелиташе край прозорците на колата — безплодна пустиня, разнебитен магазин за всичко, бензиностанция. Франки свали надолу стъклото на прозореца. Главата й се цепеше от прародителя на всички махмурлуци. Затвори очи, излегна се на седалката и вдиша с пълни дробове от прашния въздух. Е, това беше — 1 януари 2000 г. Новото хилядолетие. Въпреки всичкия религиозен шум и суеверието предсказанието на Нострадамус не се сбъдна, нямаше апокалипсис, светът не свърши като горяща топка. Беше си още тук, все същият. Само че не беше. Повече нищо нямаше да бъде същото.
Миналата нощ Хю се бе върнал в живота й и всичко се бе преобърнало с главата надолу. Само за секунди — времето, което му отне да й предложи — всичко се бе променило, всичко бе станало объркано и несигурно. Нейните чувства, вярвания, желания — нейното бъдеще. Хю я молеше да се омъжи за него. Той я молеше да вземе най-важното решение в живота си. Но това, което не знаеше, е, че я караше да избира. Да избере между любим от по-малко от две седмици и бивш приятел от две години. Между хазартен залог за непознат нов живот и сигурна игра с връщане към миналото.
Франки не знаеше какво да мисли. Докато гледаше Хю в слабо осветения коридор как нелепо балансира на едно коляно, тя изпита смесица от радост и ужас. Като гръм от ясно небе той си я искаше обратно, искаше да се ожени за нея, искаше да прекарат остатъка от живота си заедно и да заживеят щастливо. Не беше ли това всичко, за което някога си бе мечтала? Пръстен от „Тифани“, бяла сватба и Хю, облечен по последна мода с карамфил в бутониерата. Да бъдат господин и госпожа Хю Хамилтън. Не се ли стремеше именно към това? Всички тези нощи, когато лежеше будна до Рита, възглавницата й подгизнала от сълзи, чувствайки се, сякаш сърцето й е разбито завинаги.
Ами Райли? Той щеше да я чака в параклиса. Да се шегува и смее с Дориан в щастливо неведение за случващото се. Да я очаква всеки момент. Сърцето й се сви. Прималя й. Обикновено не вярваше в такива неща, но може би това беше съдба. Може би появата на Хю беше знак. Знак, че бракът с Райли би бил грешка. Че Рита е била права от самото начало и тя и Райли са имали просто забежка. Тя е искала да се възстанови, бушували са хормони и твърде много коктейли, била е завладяна от еуфорията на новогодишната нощ и Милениума и е объркала желанието с любов.
Чувствайки се нестабилна, Франки се подпря на вратата за опора. Може би така беше по-добре. Може би Райли също се беше разколебал и щеше да е благодарен, че тя отменя сватбата. Може би беше променил решението си и дори не беше в параклиса. Идеята я натъжи, но и успокои. Спомни си как той лежеше в леглото до нея и я питаше дали ще се омъжи за него. Опита се да потисне спомена. Не говореше сериозно. Беше под влиянието на алкохола. Като си тръгваше сега, тя му правеше услуга. Така утре сутрин той щеше да се събуди само с махмурлук. Да се събуди със съпруга, щеше да е много по-ужасно, от което и да е главоболие.
Опита се да се съсредоточи върху Хю. Неочакваната му поява я беше отрезвила и върнала към действителността. Последните няколко месеца изглеждаха като приказен сън. Престоят в Ел Ей, животът с Рита, влюбването в Райли. Нищо от това не беше реален живот, нищо не можеше да продължи вечно. Но нима не знаеше това от началото? Не беше ли избягала в Ел Ей, докато бъде способна отново да се изправи пред живота, да си върне живота, да се върне в Лондон?
Сега можеше.
В последните няколко секунди желанието й беше изпълнено. Хю се беше върнал. Щеше ли да рискува да го загуби повторно?
Сред звуците от купоните в съседните стаи и хаосът от мисли в главата си Франки знаеше отговора. Като гледаше мъжа, с когото споделяше спомени, дом, почивки в чужбина, семейни събирания, история, тя знаеше, че не може да играе. Макар да беше във Вегас, залогът бе прекалено висок. И така, в тези кратки секунди тя направи своя избор. Каза „да“.