Франки се откъсна от мислите си, когато видя табелата за Гранд Каньон надолу по пътя. Щяха да останат там за два дни. За прегрупиране, както се изрази Хю, преди да се върнат в Ел Ей, за да може тя да си опакова багажа и после да хванат полет за „Хийтроу“, обратно към апартамента му във Фулхам и стария им живот заедно. Хвърли поглед към Хю, който носеше шофьорските си очила и мръщеше вежди в опит да схване правилата за движение по магистралата. Все още беше странно, че са отново заедно. Отново бяха двойка. Тя трябваше постоянно да проверява дали наистина той седи до нея и не е плод на увреденото й от алкохола съзнание.
— Не трябваше ли да отбием там? — Знак за изход прелетя покрай тях.
— Мамка му! — Хю натисна рязко спирачки, което предизвика свистене на гуми по асфалта зад него и яростно изсвирване от спрелия в последния момент камион. — За бога, какъв им е проблемът на проклетите янки? Не могат да карат или какво? — Без да подаде сигнал, той се мушна през двете съседни ленти, което за малко не предизвика верижна катастрофа, и зави почти на 90 градуса към подминатата отбивка.
Франки се вкопчи в колана си. Беше свикнала да се изтяга с крака на таблото в бронкото на Райли, да бъбри и да се смее с него под звуците на радиото. Беше забравила липсата на търпение у Хю зад волана и колко се напрягаше, когато той я караше на посещение при родителите му в Кент. Веднъж яростта му на пътя за малко не доведе до катастрофа с такси в Лондон.
— Извинявай, скъпа, заради безумните знаци по пътя е. — Той се усмихна глуповато, като се протегна и докосна ръката й. — Добре ли си?
— Да, чудесно — кимна Франки, пое си дълбоко дъх и затвори очи.
Прекараха остатъка от миналата нощ в неясен хаос — напуснаха Вегас в малките часове, караха до зазоряване, пиха блудкаво кафе на бензиностанция, дремнаха няколко часа в колата и сега, в блясъка на обедното слънце, и двамата се чувстваха изцедени. А имаха да изминат още сто и шейсет километра. С повече късмет щяха да пристигнат преди мръкване. И все още живи.
Прекараха следващите четири часа в лутане, обратни завои, питане за посоката в бензиностанции и магазини и упорито въртене в кръг. Най-накрая случайно се качиха на ветровития път, който водеше към Гранд Каньон. Когато пристигнаха в хотела, беше почти четири следобед и започваше да се стъмва. Докато Хю правеше регистрацията, Франки проведе няколко разговора по телефона с монети във фоайето.
Миналата нощ събра багажа си и остави бележка на рецепцията. Не можеше просто да отиде да намери Рита, пияна като казак на задната седалка на лимузината, обвита с бяла панделка. Как щеше да обясни на Хю? Какво щеше да му каже? „Извинявай, би ли изчакал за секунда, докато разменя две думи с шаферката си.“? Това би означавало да му признае, че е била готова да се омъжи за друг мъж. Потръпна от мисълта. Понякога честността не беше най-добрата политика.
Набра номера и се заслуша в сигнала свободно. Надяваше се да вдигне Рита, но вместо това попадна на секретаря: „Честита Нова година. Отидохме до Вегас да печелим милиони. Оставете съобщение.“
Франки чу сигнала и остави кратко съобщение. Казваше, че е добре и е с Хю, но ще обясни всичко, когато се върне в Ел Ей. Знаеше, че Рита ще я разбере. Най-добрите приятелки винаги успяваха да разберат, когато ставаше дума за мъже.
Остави слушалката и погледна през прозореца — последните слънчеви лъчи изчезваха в тъмнината. За момент си помисли да звънне на Райли, но после се отказа. Какво, по дяволите, щеше да каже? Съжалявам? Елтън Джон е бил прав, когато е казал, че това е най-трудната дума. Сепна се. Господи, трябваше да е изтощена! Та тя цитираше Елтън Джон?!
— Бутилка шардоне. Нали ще се постараете да бъде изстудено? — каза Хю на сервитьора, като затвори листа с вината. Погледна към Франки и се усмихна. — О, съжалявам, скъпа, шампанско ли предпочиташе? Да празнуваме?
— Господи, не. Вино е добре… честно — отвърна Франки припряно. След миналата нощ никога повече не искаше да пие шампанско. Стомахът й все още не се бе възстановил напълно от последните шест бутилки.
Вечеряха в доста изискания ресторант на хотела — уютен салон с камина и облицовани с дърво стени. Беше един от онези ресторанти, където сервитьорите реагираха на всеки твой жест и всички, дори американците, говореха с тихи гласове. Франки седеше срещу Хю, който изглеждаше на километри от нея през голямата маса с бяла ленена покривка, морето от безупречно чисти чаши във всякакви размери и кошничка с хлебчета.