— Франки, можеш ли да побързаш? Ще закъснеем — провикна се Хю от колата, натискайки клаксона.
— Даа… идвам.
Като се опита да преглътне огромната буца в гърлото си, тя прегърна Рита, която вече бе сложила слънчевите си очила, за да прикрие сълзите си. Помаха и тръгна към Хю, който чакаше да натовари багажа й. Не погледна назад.
Глава 41
— Куанта, Върджин, Делта, Еър Малайзия… — Хю четеше табелите, докато обхождаше билетните каси в търсене на познатото червено, бяло и синьо на „Бритиш Еъруейз“. На летището беше пренаселено както винаги и терминалът преливаше от хора, които сновяха с багажи и зле опаковани сувенири; роднини и приятели, които се сбогуваха и ветерани от виетнамската война, които събираха пари за благотворителност. Като следваше Хю, който управляваше количката, Франки прекоси терминала, студен от климатиците след жегата и влагата отвън. В ръце държеше паспортите и билетите в очакване на чекирането.
— Ааа, ето го — обяви той ведро и простена: — Колко типично! Винаги трябва да е с най-дългата опашка.
Редица от хора и техните багажи се виеше между ограничителните бариери. Недоволен, той се нареди в края на опашката.
— Добре ли си, скъпа? Много си мълчалива.
— Да. Добре съм. — Франки се насили да се усмихне. Но не беше добре. По целия път до летището не спря да мисли за последните думи на Рита. „Не е било просто забежка… поне не и за него.“ Те поставяха преценката й под въпрос. Толкова дълго се опитваше да се убеди, че Райли бе просто ваканционен романс — и почти беше успяла — но сега се почувства, сякаш се крие от истината.
Първата нощ, която прекара с Райли след партито, той й каза нещо, което никога нямаше да забрави. Как ще разбере, че е преодоляла някого — когато не мисли за него, преди да заспи вечер или когато се събуди сутрин. Няма да вижда неговото лице, когато затвори очи. А миналата нощ, когато легна в леглото до Хю и се опитваше да заспи под равномерния ритъм на дишането му, не за него си мислеше в това унесено състояние между бодърстването и съня и не неговото лице видя, когато загаси лампата. Беше Райли.
Опашката се придвижи напред. Пред тях беше двойка около тридесетте. Той я беше прегърнал, а тя облягаше главата си на рамото му. Изглеждаха толкова добре заедно. Франки не можа да откъсне поглед, когато те се целунаха нежно. Накрая мъжът погледна към жената. Точно така я гледаше Райли. Като се опита да потисне пристъпа на тъга, който почувства, тя се извърна и погледна към Хю.
Зает да попълва стикери за куфарите, той не й обръщаше внимание. Винаги беше такъв на летище — винаги поемаше контрола. Наблюдаваше как той прецизно прикрепя етикетите на куфарите й, който бяха излинели по краищата от многократната употреба. Поразителен беше контрастът с неговия скъп комплект ергономични куфари от „Самсонайт“.
— Следващият, моля — повика ги служителката на компанията.
— Хайде, това сме ние — просъска Хю и прибра писалката си, за да придвижи количката им напред. Винаги съревноваващ се, той се спусна към гишето, сякаш пресичаше финална линия.
Франки не бързаше толкова. Всъщност се чувстваше като вкопана в земята.
— Колко куфара?
— Шест, опасявам се. Годеницата ми не обича да пътува компактно. — Хю се разсмя престорено в опит да очарова стюардесата и да не плаща за допълнителен багаж, а може би дори да бъде преместен в бизнес класа. — Нали скъпа? — Постави ръка на кръста й, но беше скован и изглеждаше нелепо. Публична проява на чувства в полза на по-добри условия за пътуване.
Фанки не отговори. Не можеше да каже нищо, но вътрешно оглушаваше от гласа, който крещеше: „Спри, направи грешка!“. Беше направила. Беше направила дяволски голяма грешка. Хю може да не се беше променил, но тя беше. Тя беше различен човек от момичето, което се напи на бара в „Хийтроу“, обръщайки водки в желанието си да заглуши болката, и пристигна в Ел Ей с махмурлук и разбито сърце.
И най-накрая, признавайки и пред себе си, тя знаеше, че няма начин да се върне обратно към живота си с Хю. Връзката им беше преминала срока на годност. Хю я беше помолил да се омъжи за него, но нито веднъж не й каза, че я обича. И тя не му го каза. Защото вече не беше влюбена в него. Сърцето й започна да бие като парен чук, когато най-накрая си призна. Беше влюбена в Райли.
— До прозореца или до пътеката?
— Нито едно от двете.
— Какво? — попитаха Хю и служителката хорово.