Седна на земята и изрови от чантата си смачкан пакет цигари. Рита й ги беше дала за „спешен случай“. Усмихна се на себе си. Наистина трябваше да се обади на Рита, но не можеше да го направи точно сега. Имаше нужда от няколко минути насаме със себе си, за да се опита да подреди мислите си. Щеше да й се обади, след като изпуши цигарата. Сега, само ако можеше да намери запалка… Колко типично за нея, имаше всичко, но не и кибрит — тампони, дъвка, две протекли писалки…
Пръстите й напиха портмонето и под него, наполовина скрит, тя видя пръстена от Райли. Щеше да го изхвърли, но нещо я спря — сантименталност, глупост, надежда… наречете го както искате, но просто не можа. Плъзна го на пръста си. Държеше се глупаво. С нея и Райли беше приключено и колкото по-скоро го приемеше и продължеше с живота си, толкова по-добре. Подсмръкна. Така, къде беше проклетият кибрит?
— Искаш ли огънче?
Чу глас зад себе си и вдигна поглед нагоре.
За момент тя не каза нищо. Не можеше. Беше репетирала какво да му каже, ако го види отново, и беше измислила всичко. Но сега, когато той стоеше пред нея в оръфаните си стари дънки и мърлява тениска, която отказваше да изхвърли, небръснат, с разрошена коса и тези проклети големи сини очи, в които можеше да се удави, подготвената й реч се изпари.
— Какво правиш тук?
Задържа погледа й, по лицето му се разля широка усмивка.
— Наистина ли мислеше, че ще оставя влудяващата английска мацка да си тръгне толкова лесно?
Не беше точно романтичният отговор, на който се надяваше.
— Нима казваш, че съм влудяваща?
— Ами, ти ме изостави.
— Не бих го определила точно така…
Тя млъкна, когато Райли я придърпа към себе си.
— Млъкни, Франки!
И преди да успее да отговори, той се наведе и я целуна.
Кой казва, че се случва само по филмите?