След дълго и задълбочено обсъждане — вечеря с Франки на бутилка бяло вино и кутия цигари в скъпарски ресторант — Рита взе решение какво ще прави с това неочаквано състояние. На тридесет и една тя осъзнаваше, че кариера в бюрото по труда, няколко епизодични роли, реклама на санитарни кърпи и участие като статистка във филм никога няма да я направят богата или известна. И така, като игнорира съвета на Франки, изиграла ролята на разумната приятелка, да си отвори спестовен влог с висока лихва, тя напусна работа, опакова багажа си и с мечта в сърцето и петдесет хиляди в портфейла купи билет за Лос Анджелис и замина с два препълнени куфара за Холивуд. Рита никога не оставяше нещата недовършени.
Франки кликна върху: „Отговор“. „И аз имам новини за теб… Смятам, че Хю ще…“ Написа го бързо, с едно око нащрек за Одри, която имаше навика да се промъква зад нея.
Изведнъж мониторът на компютъра й изгасна. Франки сбърчи чело. Какво ставаше? Натисна няколко пъти бутона за включване и изключване, но нищо не се случи. Екранът остана все така тъмен и неподвижен. Като размишляваше дали да се обади на един от милите и сексапилни сладури от IT отдела, тя се завъртя на стола си и с изненада откри, че и другите в офиса имат същия проблем с компютрите.
— Какво става? — измрънка Одри през уста, пълна с бадемов кроасан. — Какъв е проблемът с проклетите машини?
Тя здраво перна монитора си с юмрук и повтори за по-сигурно.
— Ксероксът също не работи — изхленчи Лорейн, млада стажантка, която внезапно осъзна, че е проговорила за първи път, засрами се, а лицето й придоби цикламения цвят от панталоните на Одри.
— Сигурно нещо не е наред с централното захранване — предположи многознайката Бека, болезнено слаба модна стилистка, и остави плодовата си салата. — Къде е Саймън?
Саймън Барнет беше главният редактор и собственикът на „Лайфстайл“. Бивш фризьор, той се ошлайфа като редактор в няколко списания за прически, преди да навлезе в света на лъскавите списания за жени. Изглежда прекарваше по-голяма част от времето в своя кабинет, където си вееше с ветрило от пера. Никой никога не го виждаше, освен ако не излизаше по работа и тогава трептеше из офиса в пастелните си сака и надиплени панталони, оставяйки след себе си аромат на ванилия.
— Тук съм.
Саймън неочаквано се появи от офиса си. Изглеждаше сериозен. Нямаше го костюма в стил Маями Вайс. Вместо това носеше морскосин костюм на ситно райе и дори не беше дръпнал ръкавите над лактите си. Имаше нещо нередно.
— Страхувам се, че имам лоши новини — каза той, като въртеше нервно златната си гривна.
— Компютърната система ли е? Проклетото нещо просто се срина — прекъсна го Одри, като пуфтеше неодобрително и избутваше очилата по носа си с дебелите си пръсти.
— Страхувам се, че не са само компютрите… — Саймън прочисти гърло и нервно погледна пода. — Видях се с моя банков мениджър и… Ами, няма лесен начин да го кажа, но току-що блокираха сметките ми.
— Какво означава това? — попита Франки тихо, като усещаше заформящия се в стомаха си възел.
Той замълча за момент и преглътна бавно.
— Означава, че аз току-що загубих бизнеса си. А вие загубихте работата си.
Тишина. Убийствена тишина. Сякаш продължи вечно, докато стажантката не изпусна купчина пликове, който се разпиляха по пода. Това върна Одри към настоящето.
— Какво имаш предвид? Ние сме по средата на броя. — Тя вдигна от бюрото си една папка с документи, пълна с недовършени страници, и започна отбранително да я размахва във въздуха. — Не можем просто да спрем.
Няколко души от екипа промърмориха в съгласие.
Саймън вдигна рамене.
— Нямаме избор. Аз фалирах. Всичко е под наем… Не мога да платя сметките и банката си иска всичко обратно.
Когато той спря да говори, Франки изведнъж забеляза плешив мъжага в оранжев гащеризон с щампа „Хамалски услуги“ да се появява от офиса на Саймън. Носеше централния компютър.