Последвалата сцена можеше да бъде забавна, ако не беше толкова ужасна. Одри се разтича наоколо като безглаво пиле, протестираше като обезумяла и ожесточено теглеше столове и други предмети от ръцете на хамалина. В това време Саймън седеше с кръстосани крака на пода — коженият му стол беше изнесен — и гневно пушеше ментолови цигари, докато се опитваше да приложи някакъв вид терапевтична медитация.
Франки не направи нищо. Тя просто стоеше и зяпаше, неспособна да възприеме това, което се случваше. Току-що бе загубила работата си. Нямаше я. Беше изчезнала. Отнесена заедно с мебелите от офиса. Тя беше изхвърлена! Изплаши се от думите. Звучаха й толкова чуждо. Изхвърлянето се случваше на други хора — миньори, производители на коли, мъже на средна възраст, които живееха на север. Не се случваше на двадесет и няколко годишни жени с университетско образование, които работеха в издателския бизнес и живееха в западен Лондон. От години не беше обръщала внимание на новините за процента на безработните в страната. А трябваше. Сега бе станала една от тях.
Като в мъгла започна да изпразва шкафчетата на бюрото си, като изхвърляше разтворими супи с изтекъл срок, чифт грозни шарени чорапи и стар пакет бонбони. Бореше се за такава работа от векове и сега, когато най-сетне я беше получила, тя й беше отнета. И сега какво? Временно назначаване? Държавни помощи? Тя беше свикнала на сутрини в подготовка на колонки за списанието, обеди на пазар по улица Оксфорд, следобеди за споделяне на офисни клюки и дълги междуградски разговори с роднини и приятели. Какво можеше да очаква сега? Сутрини с Фред и Джинджър, обеди в апартамента с чиния боб и препечени филийки за компания и следобеди в преглеждане на обявите за работа и опити да се самоубеди, че продаването на застраховки може всъщност да се окаже забавно. Взе няколко папки и ги сложи при другите си вещи. Нямаше много неща. Беше потискащо да осъзнае, че може да побере цялата си кариера в една картонена кутия.
Измънка няколко неубедителни думи на сбогуване. Никой не знаеше какво да каже, дори Одри, която за първи път в живота си отваряше уста и не намираше думи, които да произнесе. Взе нещата си и излезе в коридора да чака асансьора. Той пристигна с две щатни секретарки от адвокатската кантора на седмия етаж, които, веднага щом видяха Франки и картонената й кутия, спряха да клюкарстват за изхвърлянето на персонала в „Лайфстайл“ и се възцари неловко мълчание. Атмосферата беше убийствена. В опит да избегне съжалителните им погледи, Франки съсредоточено зяпаше мръсния под и се молеше асансьорът да тръгне. Вместо това той започна да спира на всеки стаж и да отваря и затваря врати за няколко минути без видима причина.
Беше на третия етаж, когато с периферното си зрение забеляза ъгълчето на снимка, която се подаваше между документите в кутията. Извади я и видя, че на нея бяха тя и Хю, който изглеждаше секси във вечерен костюм с леко хлабава папийонка около врата. Беше направена миналата година на Коледното парти в неговия офис и те бяха щастливо прегърнати, пиянски ухилени към обектива. В какво, за бога, се беше облякла? Носеше набрана виолетова рокля на Лаура Ашли в стил „Отнесени от вихъра“ — отчаяна нямам-какво-да-облека покупка в последния момент, за която съжали още преди мастилото да е изсъхнало върху чека за триста паунда. В обезумялото й състояние продавач-консултантката някак си бе успяла да я убеди, че с тази рокля ще изглежда като съблазнителна Скарлет О’Хара, но в голямото огледало у дома тя откри ужасната истина — изглеждаше като нечия шаферка. За щастие, Хю се притече на помощ, като й сподели, че винаги си е падал по шаферки, и я целуна успокоително.
Усмихна се на спомена и почувства внезапна вълна на облекчение. Слава богу, че имаше Хю. Загубата на работата беше истински шок, но той щеше да омекоти удара. Можеше да разчита на него, можеше да поплаче на рамото му, а Хю щеше да я прегърне нежно и да й каже колко много я обича — безработна или не.
Най-накрая асансьорът достигна партерния етаж и плъзгащите врати се отвориха. Без да поглежда назад, Франки прекоси фоайето, подмина униформения портиер и излезе през въртящите се врати. Неочаквано се озова сама в студа навън, несигурна в коя посока да тръгне. Спря се и едва тогава осъзна, че възелът, който бе чувствала в стомаха си, се е разплел и изчезнал. Силен порив на вятъра нетърпеливо дръпна палтото й. Като го придърпа по-плътно около себе си, Франки тръгна през многолюдните улици на Сохо. Тя нямаше работа, но имаше Хю и всичко щеше да бъде наред.