Тя се засмя тихо.
— Мисля, че моята грешка беше точно в това — бях прекалено предпазлива и готова на всякакви компромиси. Той трябва да положи същите усилия като теб. Както и да е… Оставям те, отнех ти повече от минута.
— Приятен уикенд — пожелах й аз вместо благодарност. Все още не бях съвсем сигурна в мотивите й.
— На теб също.
Оставих слушалката и погледът ми се спря на общите ни снимки с Гидиън. Изведнъж ме обзе ненаситно чувство за собственост. Той беше мой, но не можех да съм сигурна дали ще продължава да е мой и утре. Мисълта, че друга жена може да го притежава, буквално ме побъркваше.
Отворих най-долното чекмедже на бюрото и извадих мобилния телефон от чантата си. Водена от желанието да го накарам да мисли за мен със същата страст, с която аз мислех за него, му пуснах есемес, който да покаже отчаяната ми нужда да го погълна целия: „Бих дала всичко, за да мога точно в този момент да те смуча“.
Само като си помислех какво изражение добива, когато го поемам в устата си… какви животински звуци издава, преди да свърши…
Изправих се, изтрих съобщението в момента, в който видях, че е изпратено, и прибрах телефона обратно в чантата. Вече наближаваше обяд, затова изключих компютъра и тръгнах към Мегуми.
— Иска ли ти се нещо специално за хапване? — попита тя, изправи се и ми даде възможност да се полюбувам на елегантната й бледолилава рокля без ръкави.
Изкашлях се, въпросът й дойде почти веднага след съобщението, което бях изпратила:
— Не. Ти решаваш. Не съм претенциозна.
Минахме през стъклената врата и тръгнахме към асансьорите.
— С нетърпение чакам уикенда — изпъшка Мегуми и натисна копчето с пръст с изящен маникюр. — Остава още само ден и половина.
— Някакви интересни планове?
— Ще видим какво ще излезе — въздъхна тя и пъхна кичур коса зад ухото си. После тъжно поясни: — Ще имам среща с непознат.
— Имаш ли доверие на човека, който те урежда?
— Съквартирантката ми. Надявам се мъжът да е поне физически привлекателен. В противен случай… Знам много добре къде й е леглото и отмъщението ще е жестоко.
Усмихнах се. Асансьорът дойде и се качихме.
— Е, това определено увеличава шанса за добро прекарване.
— Не е съвсем сигурно. Тя се запознала с него точно на такава уредена среща и твърди, че е страхотен, но просто не е неин тип.
— Хммм…
— Разбираш ме, нали?
Мегуми поклати глава и вдигна поглед към старомодната стрелка над вратите на асансьора, която показваше на кой етаж сме.
— Непременно да ми кажеш как е минала срещата.
— Със сигурност. Пожелай ми късмет.
— От все сърце.
Вече бяхме във фоайето на сградата, когато усетих, че чантата ми вибрира. Извадих телефона си, докато минавахме през въртящата се врата, и усетих присвиване в стомаха, когато видях името на Гидиън. Вместо да ми отговори с есемес, звънеше.
— Извинявай — обърнах се към Мегуми, преди да отговоря.
— Моля ти се, няма нищо — отвърна тя и махна безгрижно с ръка.
— Здрасти — поздравих закачливо.
— Ева.
За малко да се спъна, когато чух начина, по който произнесе името ми. Ниският му дрезгав глас беше пълен с обещания.
Забавих крачка. Остротата на тона му ме остави безмълвна. Толкова бях копняла да доловя тази неповторима нотка в гласа му, която подсказваше, че единственото му желание в този момент е да е вътре в мен.
Наоколо се тълпяха хора, влизаха и излизаха от сградата, а аз стоях като закована, притисната от тишината в телефона, от неизречената и почти неустоима команда. Той не издаваше никакъв звук, не чувах дори дишането му, но усещах, че ме желае. Ако Мегуми не стоеше до мен и не ме чакаше, щях още в този момент да се спусна към асансьора, да се кача на последния етаж и да изпълня безмълвната му заповед, като направя точно това, което бях написала в съобщението.
Споменът как го бях смукала в кабинета му мина през мен и накара устата ми да се напълни със слюнка. Преглътнах.
— Гидиън…
— Искаше да привлечеш вниманието ми. Имаш го. Сега искам да кажеш на глас думите, които ми написа.
Усетих, че се изчервявам.
— Не мога. Не тук. Ще ти се обадя по-късно.
— Мини зад колоната, за да не си на пътя на всички.