— Какво правите вие двамата?
— Точно се прибирах — отвърна Кари — и по пътя срещнах Крос, който идваше насам.
Погледнах Гидиън, който също като съквартиранта ми беше загрижен и намръщен.
— Навън ли беше?
Той ми помогна да стана.
— Казах ти, че имам да свърша някои неща.
„До полунощ?“
— Какви неща?
— Не е важно.
Измъкнах се от ръцете му и отидох до мивката, за да си измия зъбите. Още една тайна. Колко тайни криеше?
Кари застана до мен, погледите ни се срещнаха в огледалото.
— Много отдавна не си имала кошмари.
Погледнах в разтревожените му зелени очи, без да се опитвам да крия умората и изтощението си.
Той стисна рамото ми окуражително.
— Този уикенд ще си починем. Ще заредим батериите. И двамата имаме нужда от това. Ще се справиш ли тази вечер?
— Аз съм с нея — обади се Гидиън и се изправи от ръба на ваната, където беше седнал, за да си събуе ботушите.
— Това не означава, че аз няма да съм тук — заяви Кари и ме целуна бързо по слепоочието. — Викай, ако имаш нужда от мен.
Хвърли ми многозначителен поглед, преди да си тръгне. Знаех, че не му е приятно Гидиън да остава да спи при мен. Истината беше, че и аз имах известни резерви. Според мен тревогата, свързана с твърде реалистичните проблеми със съня на Гидиън, беше допринесла много за нестабилното емоционално състояние, в което се намирах. Както беше казал Кари, мъжът, когото обичах, беше бомба със закъснител, а аз споделях леглото си с него.
Изплакнах уста и върнах четката на мястото й.
— Трябва да си взема душ.
Бях се къпала, преди да си легна, но сега отново се чувствах мръсна. Кожата ми беше покрита със студена лепкава пот, а когато затворех очи, усещах по тялото си миризмата на Нейтън.
Гидиън пусна водата и започна да се съблича, гледката на прекрасното му мускулесто тяло бе достатъчна, за да прогони мрачните ми мисли. Мускулите му бяха стегнати и добре оформени, беше слаб и въпреки това — силен и елегантен.
Пуснах дрехите си на земята, влязох под горещия душ и изстенах. Той влезе в кабината след мен, отметна косата ми настрани и ме целуна по рамото.
— Как си?
— По-добре.
„Защото си до мен.“
Прегърна ме нежно през кръста и въздъхна леко.
— Аз… Господи, Ева! Нейтън ли сънуваше?
Поех дълбоко въздух.
— Може би някой ден ще си поговорим за сънищата…
Той рязко издиша и пръстите му конвулсивно стиснаха бедрото ми.
— Щом аз ще мълча и ти ще мълчиш, така ли?
— Да — промълвих аз. — Ще мълча.
Останахме така, заобиколени от пара и тайни, физически близо, но емоционално далеч. Чувствах се ужасно. Желанието да заплача беше толкова силно, че дори не се опитах да потисна сълзите. Беше хубаво да излея всичко навън. Цялото напрежение от отминалия ден изтече заедно със сълзите ми.
— Ангелче… — Гидиън се притисна до гърба ми, прегърна ме плътно през кръста, обгръщайки ме със закрилата на едрото си тяло. — Не плачи. Господи, не мога да го понеса! Кажи ми от какво имаш нужда, ангелче. Кажи ми какво да направя за теб.
— Измий ме — прошепнах аз. Облегнах се в тялото му в отчаян опит да намеря утеха в нежната власт на прегръдката му. Преплетох пръсти с неговите, притиснали стомаха ми. — Направи ме отново чиста.
— Ти си чиста. — Поех рязко въздух и поклатих глава. — Чуй ме добре, Ева. Никой не може да те докосне — изсъска той яростно. — Никой няма да се доближи до теб. Никога повече. — Стиснах пръстите му по-силно. — Първо ще трябва да премине през мен. А това никога няма да се случи.
Болката, сграбчила гърлото ми, не ми позволяваше да говоря. Мисълта Гидиън да се изправи срещу кошмара ми… да види мъжа, който ми бе причинил всички онези неща… още по-силно заплете възела, стегнал стомаха ми през целия ден.
Гидиън се протегна за шампоана и аз затворих очи, изтласквайки всичко. Всичко, освен мъжа, който в този момент бе фокусиран единствено и само върху мен.
Стоях без дъх и чаках допира на вълшебните му пръсти. Когато ги почувствах, протегнах ръце напред и се подпрях на стената, за да запазя равновесие. Залепила длани на студените плочки, усетих допира му в корените на косата си и тихо изстенах.
— Добре ли е така? — попита той, гласът му беше нисък и дрезгав.
— Прекрасно.