Рей Бредбъри
Отрочето на Макгилъхи
През 1953 г. изкарах половин година в Дъблин, пишех пиеса. Оттогава не ми се бе случвало да посетя града.
И ето че петнайсет години по-късно се връщах тук с кораб, влак и такси, колата спря пред „Роял Хайберниън“, слязохме и тъкмо изкачвахме стъпалата пред входа на хотела, когато някаква просякиня бутна мърлявото си бебе в лицата ни и закрещя:
— Бог да ви поживи! Изпаднали сме в нужда. Имате ли малко?
Имах малко някъде, порових в джобовете си, измъкнах дребните и се канех да й ги подам, когато от гърдите ми се изтръгна вик или по-скоро изненадан възглас. Монетите се пръснаха по земята.
Бебето ме гледаше, аз гледах бебето.
После то изчезна от погледа ми. Жената се наведе да събира парите, като ми хвърляше странни уплашени погледи.
— Какво става? — Жена ми ме поведе към фоайето. Застанах на рецепцията, но бях толкова зашеметен, че не можех да си спомня собственото си име. — Какво има? Какво стана навън?
— Видя ли бебето? — попитах аз.
— На просякинята ли?
— Същото е.
— Същото ли?
— Същото бебе — казах с вцепенени устни. — Същото бебе, което жената тикаше в лицата ни преди петнайсет години.
— О, хайде стига.
— Да, хайде. — Върнах се при вратата, отворих я и погледнах навън.
Улицата бе пуста. Просякинята бе избягала с вързопа си при някой друг хотел да чака други пристигащи или заминаващи гости.
Затворих и се върнах при рецепцията.
— Какво? — попитах.
После изведнъж се сетих как се казвам и се разписах в книгата.
Детето не се махаше.
По-точно споменът за него.
Споменът за други години и дни, за дъждове и мъгли, за майката и мъничкото създание, за саждите по мъничкото личице, за вика на жената, който приличаше на писък на спирачки, натиснати, за да избегнат някакво проклятие.
Понякога късно нощем я чувах да вие, докато летеше в пропастите на ирландското време надолу към скалите, където морето не затихваше нито за миг.
Но детето си оставаше.
Жена ми ме ловеше замислен на чая или след вечеря над чашата ирландско кафе и питаше:
— Пак ли онова?
— Онова.
— Глупаво е.
— Разбира се, че е глупаво.
— Все се присмиваш на метафизиката, астрологията, хиромантията…
— Това е генетика.
— Ще съсипеш цялата почивка. — Подаде ми парче прасковена торта и ми сипа още кафе. — За първи път от години тръгваме без цял товар пиеси и романи. А днес сутринта в Голуей все се озърташе през рамо, сякаш онази подтичваше след нас с олигавеното си чедо.
— Наистина ли?
— Много добре знаеш. Генетика значи? Добре. Да, това е същата жена, която е просила пред хотела преди петнайсет години, но тя си има двайсет деца у дома, наредени като аптекарски шишета и приличащи си едно на друго като две торби картофи. Някои семейства карат по този начин. Банда момчета, одрали кожата на баща си, или банда момичета — двойнички на майка си, и нищо средно. Да, това дете прилича точно на онова, което си видял навремето. Но нали и ти приличаш на брат си, а разликата ви е дванайсет години?
— Говори ми — казах аз. — Вече се чувствам по-добре.
Само че лъжех.
Излязох да претърсвам улиците на Дъблин.
О, разбира се, че сам не си го признавах. Но въпреки това търсех.
От Тринити Колидж нагоре по О’Конъл Стрийт и обратно към Сейнт Стивънс Грийн. Проявявах огромен интерес към градската архитектура, но тайничко се оглеждах за жената и ужасния й товар.
Натъквах се на обичайната компания свирещи на банджо улични музиканти, танцьори, певци на псалми, тенори, правещи си гаргара със синусите, и баритони, спомнящи си погребана любов или издигащи каменна плоча на гроба на майка си, но никъде не успявах да издебна улова си.
Накрая се обърнах към портиера на хотела.
— Майк — казах.
— Сър — отвърна той.
— Жената, която обикновено се мотае пред стълбите…
— А, имате предвид онази с бебето ли?
— Познаваш ли я?
— Дали я познавам! Мили Боже, трови ми живота, откакто станах на трийсет, а вижте побелялата ми коса!
— Нима проси от толкова време?
— И от цяла вечност преди това.
— Името й…
— Моли й отива. Макгилъхи, ако не се лъжа. Точно така. Макгилъхи. Извинете, сър, но защо питате?
— Някога да си поглеждал детето й, Майк?
Носът му се сбърчи, сякаш бе надушил нещо гадно.
— Навремето, но престанах. Тези просякини държат децата си в такова ужасно състояние, сър, че си е жива чума. Не ги бършат, не ги къпят, не ги преповиват. Спретнатият вид няма да помогне на просията, нали разбирате? Колкото повече смрад, толкова по-добре, това е мотото им.