— Точно. Значи, Майк, не си разглеждал наистина детето, така ли?
— Тайно в себе си съм естет, сър, и затова често извръщам поглед. Сляп съм и не мога да ви помогна, сър. Простете.
— Простено ти е, Майк. — Дадох му два шилинга. — О… а да си ги виждал напоследък?
— Странно. Сега се сещам, сър. Не са идвали от… — той с изненада преброи на пръсти — … от десетина дни! Нечувана работа! Десет дни!
— Десет — повторих аз и също преброих наум. — Значи ги няма от първия ден, в който аз пристигнах в хотела.
— Нима казвате, че…?
— Казвам, Майк.
И слязох по стъпалата; питах се какво всъщност исках да кажа.
Явно се криеше.
Нито за миг не си помислих, че тя или детето й са болни.
От сблъсъка ни пред хотела, от споглеждането ми с бебето бяха избили искри, които я бяха подплашили като лисица и я бяха подгонили Бог знае къде, към някоя друга алея, улица или град.
Надушвах, че ме избягва. Наистина беше лисица, но пък и аз чувствах, че с всеки ден ставам все по-добро гонче.
Излизах на разходка по-рано от обичайното, по-късно от обичайното, отивах на най-неочакваните места. Скачам от автобуса в Болсбридж и бродя из мъглата. Или пък взимам такси до Килкок и се смотавам в кръчмите. Дори коленичих в църквата на отец Суифт и слушах ехото на гъгнивия му глас, но наострях уши и при най-малкия детски звук.
Бе чиста лудост да преследвам тази шантава идея. И въпреки това не можех да се спра, продължавах да чопля раната.
И ето че по една немислима случайност една късна вечер, в един проливен дъжд, когато водостоците бълбукаха и по шапката ми падаха по милион капки в секунда, насред нощното ми плуване се случи…
Връщах се от един класически филм на Уоли Бийри от трийсетте. Дъвчех последното парче шоколад, когато завих на ъгъла… И жената тикна вързопа в лицето ми и чух познатия вик:
— Бог да ви поживи…!
Млъкна. Обърна се рязко. Побягна.
Защото за миг ме позна. И бебето в ръцете й, със стреснатото мъничко личице и бързите ярки очи, също ме позна! И двамата нададоха нещо като уплашен вик.
Господи, как само можеше да тича тази жена.
Беше набрала цяла пресечка преднина, преди да успея да си поема дъх и да викна:
— Спри, крадло!
Стори ми се подходящо. Бебето бе загадка, която копнеех да разреша. А жената ми я отмъкваше. Така че си беше чиста кражба.
Втурнах се след нея и се развиках:
— Спри! Помощ! Хей, ти!
Тя поддържаше стотина метра преднина в продължение на около половин миля през мостовете на Лифи и накрая по Графтън Стрийт. Накрая стигнах Сейнт Стивън Грийн, но я намерих… празна.
Направо се беше изпарила.
Освен ако, помислих си, докато погледът ми шареше във всички посоки, освен ако не се е вмъкнала в кръчмата „Четирите провинции“…
Влязох.
Бях познал.
Затворих тихо вратата.
Просякинята седеше на бара, надигаше чаша гинес, а бебето цицаше джин вместо кърма.
Изчаках сърцето си да намали темпото, след което седнах на бара.
— Джин „Бомбай“, ако обичате.
От гласа ми бебето трепна, задави се с джина и започна да кашля неистово.
Жената го преобърна и го потупа по гърба. Червеното бебешко лице се обърна към мен — стиснати очи, широко отворена уста. Накрая пристъпът отмина и бузите му леко побеляха.
— Хей, бебе — казах аз.
Настъпи тишина. Всички в бара чакаха.
— Трябва да се обръснеш — довърших.
Бебето заразмахва ръчички в обятията на майка си и нададе силен обиден вик. Прекъснах го съвсем просто.
— Спокойно. Не съм полицай.
Жената се отпусна, сякаш костите й внезапно станаха на овесена каша.
— Пусни ме — каза бебето.
Тя го пусна на пода.
— Дай ми джина.
Тя му подаде чашката.
— Да идем в салона, там можем да говорим на спокойствие. Тръгна напред с някаква мъничка чест, държеше пелените си с една ръка и джина в другата.
Салонът наистина бе празен, както бе казал. Без моя помощ дребосъкът се изкатери на един стол и довърши джина си.
— Ох, Господи, трябва ми още един.
Докато майка му отиваше за втора доза, седнах на масата. Двамата с дребосъка дълго се гледахме.
— Е — рече накрая той, — какво ще кажеш?
— Не знам. Чакам собствените си реакции — отвърнах аз. — Всеки момент мога да избухна или в смях, или в сълзи.
— По-добре смях. Другото не ми понася.
Без да му мисли много, подаде ръка. Стиснах я.
— Казвам се Макгилъхи. По-известен като Отрочето на Макгилъхи. Или Отрок за по-кратко.
— Отрок — повторих аз. — Аз съм Смит.
— Смит? Ама че име, за нищо не става. Но пък Отрок не е ли с десет хиляди левги по-долу? И какво ли ми е тук долу, ще попиташ? А как ли е там горе, така дълъг, строен, дишащ чист въздух? А, но ето го и пиенето ти, същото като моето. Гаврътвай го и слушай.