Част от пътя носех дребосъка, тъй като тя изглеждаше уморена. Върнах й го, когато приближихме хотела.
— Ама наистина ли това е за първи път? — попитах.
— Да бъдем разкрити от турист ли? Да — отвърна дребосъкът. — Имаш око на ястреб.
— Писател съм.
— Закови ме на Кръста! — възкликна той. — Как не се сетих! Нали няма…
— Няма — рекох аз. — Няма да напиша нито думичка за това поне още петнайсет години или повече.
— Значи си траем?
— Траем си.
Намирахме се на трийсетина метра от входа на хотела.
— И аз вече трябва да си трая — каза Отрок, легнал в ръцете на старата си сестра, свеж като ментова дъвка от джина, кръглоок, разчорлен, повит в мръсни пелени и вълна, размахващ нежно мънички юмручета. — С Моли си имаме правило — никакви разговори по време на работа. Дай си ръката.
Докоснах юмручето, мъничките пръстчета. Сякаш докосвах актиния.
— Бог да те благослови — каза той.
— И Бог да ви пази — отвърнах аз.
— А — рече дребосъкът, — още годинка и ще съберем пари за кораба до Ню Йорк.
— Ще съберем — потвърди тя.
— И вече никаква просия, никакви мърляви ревящи бебета посред бурни нощи, а някаква почтена работа. Ще запалиш ли свещичка за това?
— Запалена е. — Стиснах ръката му.
— Е, тръгвай.
— Изчезвам — казах.
И забързах към хотела, пред който вече пристигаха такситата от летището.
Зад себе си чух шляпането на жената, видях я как вдига ръце и излага Младенеца на дъжда.
— Бог да ви поживи! — извика тя. — Милост…!
И чух как монетите звънят в чашката, как киселото бебе плаче, как идват още коли и жената вика „милост“ и „благодаря“, и „жалост“, и „Бог да ви поживи“, и „Хвала“, и аз бършех собствените си сълзи, и ми се струваше, че съм само две педи висок, но все пак се справих с високите стъпала и се добрах до стаята и леглото. Студеният дъжд барабанеше в прозореца цяла нощ, а когато на сутринта се събудих и погледнах навън, улицата бе пуста и само пороят продължаваше да се лее…