— Много тежеше — въздъхна тя.
Девойката също насочи погледа си натам. Русокосата жена го бе увила като самун хляб. Запита се дали онова вътре дишаше, или не. Сетне се зачуди дали изобщо му бе необходимо да диша.
— Възнамеряваше да го хвърлиш в кладенеца, нали? — попита момичето.
— Не мога да допусна Сечко да го види! — ужаси се Лайкучка. — Това ще го убие!
— Не се дръж като глупачка! — сряза я Отрова. — Първо, ако го беше хвърлила в кладенеца, то щеше да започне да се разлага там и така щеше да отровиш водата… Помисли ли за това? Второ — откъде си толкова сигурна, че можеш да го удавиш? Не знаеш ли какво е?
Жената я изгледа вбесено. Не можеше да понася, когато я караха да се чувства невежа.
— А може би ти знаеш, така ли?
— Това е подхвърленик — информира я Отрова. — Подхвърленик. И ако го хвърлиш в кладенеца, никога няма да можем да си върнем Азалия.
Мащехата й изсумтя невярващо.
— Откъде знаеш? Откъде знаеш, малка вещице? Ти ли причини това на сестра си? Ти ли?
Девойката изобщо не си даде труд да отвръща на тези обвинения. Вместо това вдигна вързопа — наистина беше много тежък, сякаш вътре имаше не плът, а камъни — и погледна към Лайкучка, която бе започнала да ридае в калта. Роклята й бе заприличала на нищо — намачкана и сплескана с големи черни петна от влажната почва, навярно съсипана завинаги.
— Не казвай на никого за това — рече Отрова. — Аз ще се заема.
— Къде изчезна Азалия? Какво смяташ да правиш? — извика Лайкучка подире й, докато момичето се отдалечаваше.
— Нито дума за това! — предупреди я отново девойката, отчасти, защото искаше мащехата й да разбере значението на случилото се, но най-вече защото не знаеше как да отговори на въпросите й. Един човек обаче знаеше.
— Идвам де, идвам, само спри да хлопаш! — измърмори сънено Чевръстин, докато отваряше вратата на колибката си. Беше рано сутринта и той искаше да си поспи още малко, ала щом видя изражението на Отрова, от раздразнението и сънливостта му не остана и следа.
— Плашилището дойде снощи у нас — промълви момичето с треперещ глас. — Отвлече Азалия и остави това на нейно място.
На Чевръстин му трябваха няколко секунди, за да асимилира думите й. Известието бе твърде значимо, за да се сблъска с него толкова скоро след ставането си от сън. После веждите му се вдигнаха от изненада и потрес и той бързо въведе гостенката в дома си. На прага се спря за момент и се огледа, за да провери да не би някой да е забелязал присъствието на Отрова, ала поселището спеше. Къщурката на Чевръстин се намираше на закътана между две свредлови дървета платформа, където имаше още две хижи, ала съседите му бяха по-големи поспаланковци и от него. Възрастният мъж хвърли последен подозрителен поглед навън и затвори вратата.
— Някой друг знае ли? — попита той, докато Отрова оставяше тежкия вързоп върху кухненската маса. Старецът бе мистериозно богат и можеше да си позволи достатъчно голяма хижа с няколко стаи, включително и отделни помещения за готвене, хранене и къпане.
— Лайкучка — отвърна девойката. — Но тя няма да каже на никой.
— Сигурна ли си? — намръщи се домакинът й. — Това е изключително важно.
— Няма да… — започна момичето и изведнъж се почувства ужасно засрамена от сълзите, бликнали от очите й. Опита се да ги възпре, ала напорът им беше неумолим. — По-добре просто да беше изчезнала… Тя… — Отрова замлъкна, защото гласът й също я предаде.
Усети меката длан на Чевръстин на рамото си, а в ушите й зазвуча успокояващият му глас.
— Стига, Отрова — рече той. — Не всичко е изгубено. Да видим какво имаме тук.
Възрастният мъж пристъпи към масата и започна да развива вързопа. Под одеялото беше Азалия, облечена в лошо избродирана вълнена пижамка — лежеше съвсем неподвижно, със затворени очи. Човек би си казал, че е заспала — е, изглеждаше малко бледа, но иначе си беше същото пълничко, бузесто мъниче с руса косица.
— Мъртва ли е? — попита Чевръстин и дръпна леко едното й краче.
В същия миг очите на подхвърленика се отвориха — бяха изцяло черни и лишени от зеници. Старецът имаше чувството, че там, където се взираха, температурата падаше с няколко градуса. Въпреки че съществото не помръдваше и едно мускулче от тялото си, погледът му излъчваше свирепа злонамереност.
— Гледай ти — промълви Чевръстин. — Наистина е подхвърленик.
— Нали ти казах — засегна се Отрова, но не добави нищо повече. Скръбта й я възпираше да реагира по-остро. Домакинът й се почеса по наболата буза.
— По-добре да се преместим до огнището — рече той и вдигна подхвърленика, понасяйки го към съседното помещение. Това беше стаята за четене на Чевръстин — пред камината, където още тлееха въглените от снощния огън, имаше два старинни стола, а до задната стена се издигаше библиотечка, пред която тази на Отрова щеше да умре от срам. Самата стая бе мрачна, с тънки, износени перденца, спуснати пред прозорчето, и вътре беше доста задушно.