— Уверявам те, човешко девойче, че случилото се беше изненада както за теб, така и за мен. Казах истината, когато заявих, че не съм получил кинжала на повелителката Асинастра от теб. Признавам, че ти възложих тази задача, защото си мислех, че изобщо няма да се справиш. Обаче очевидно си успяла и, както твърдиш, си дала кинжала на Драскин. Подозирам, че той го е връчил на повелителката Париаза, а тя го е забила в гърба на Йерофанта. Както виждаш, самият кинжал не е бил толкова важен за плановете на секретаря ми. Всеки обикновен нож би свършил същата работа. Но когато си се върнала с двузъбия кинжал, който както всички знаят, принадлежи на Асинастра, той е зърнал прекрасна възможност да отклони подозренията на другите властелини от себе си. Просто една щастлива случайност — сигурен съм, че секретарят ми е планирал убийството на Мелхерон години преди ти да се появиш. Драскин е умен и много добре е преценил ситуацията — бил е сигурен, че не мога да предложа друг кандидат за мястото на Йерофанта. Без съмнение е знаел, че ще издигна именно него.
— Ами принцеса Париаза? Тя защо би…
— Мелхерон беше много стар и навярно съвсем скоро щеше да умре. Мога да предположа, че Париаза е възнамерявала да се омъжи за новия Йерофант — Драскин. Сигурно това е било част от сделката им. Така тя ще може да съхрани властта си. Колко е просто, не мислиш ли? Това обаче е само една моя теория. Мога да заповядам на секретаря си да ми каже истината, но според мен е по-добре да не го правя. Мисля, че вие, човеците, наричате това „право да се мълчи и да не се отговаря на въпроси“.
Тъмнокосата девойка се загледа в лицето на събеседника си. Жестоките му очи, красивите му и в същото време остри черти, огненочервените му коси… Ненавиждаше го от дъното на душата си. Ох, колко го ненавиждаше само!
— Защо ми казваш всичко това? — попита тя.
— За да спечеля доверието ти — каза повелителят на вълшеблените създания. — Може да съм коварен и безпринципен, но не аз съм виновен за убийството на Йерофанта. Освен това имам още едно предложение за теб.
Момичето не реагира по никакъв начин на думите му. Ейлтар остави бокала, стана на крака и отиде в другия край на стаята. Там махна с ръка и въздухът сякаш внезапно застина и заблестя, след което се завихри и постепенно започна да се сгъстява, придобивайки форма. Отрова затаи дъх.
Пред нея стоеше момиче на нейната възраст, облечено в елегантна черна рокля. Русите й коси бяха завързани на плитка, която се спускаше по гърба. Беше хубава — определено по-хубава от Отрова, — но не бе някаква превзета и наконтена красавица. Изкусно нанесеният грим подчертаваше още повече привлекателността й. Девойката стоеше със сведена глава, сплела пръстите на покритите си с дълги черни ръкавици ръце. В нея имаше нещо до болка познато на Отрова, но колкото и да напрягаше паметта си, тя не можеше да си спомни къде бе виждала това лице.
— Кое е това момиче?
— Засрами се, Отрова! — усмихна се Ейлтар. — Не можеш ли да познаеш собствената си сестра?
Краката на тъмнокосата девойка се подкосиха и тя усети как всичките й сили я напускат изведнъж. Сега разбра защо момичето й изглеждаше толкова познато. Същите очи, същият нос… Приликата беше неоспорима, просто тя не можеше да си представи малката си сестричка голяма, защото я помнеше единствено като бебето в кошарката. Азалия обаче бе пораснала. Мъничките ръчички и краченца се бяха издължили и невинното пухкаво мъниче бе останало в миналото. Според вътрешния часовник на Отрова бяха минали само няколко седмици, но очевидно времето се бе изкривило неимоверно с пътешествията й между различните Владения. Съдейки по външния вид на сестра си, от отвличането й бяха минали дванадесет години или дори повече.
Отрова усети как от очите й бликват сълзи и ги изтри с рязко движение на ръката си. Дванадесет години, откраднати от нея. Дванадесет години, през които можеше да бъде до Азалия, да я гледа как расте, да си играе с нея и да й помага да върви по трудните пътища на съзряването. Сестричката й беше най-близкият й човек в семейството и тъмнокосата девойка тайно си мечтаеше, че двете ще станат неразделни приятелки. Така най-накрая щеше да се отърси от самотата си. Ейлтар обаче бе разбил всички тези надежди на пух и прах. Значи това беше тайният коз, който бе крил в ръкава си през цялото време…
— Тя не е тук — произнесе червенокосият мъж с хладен глас. — И не може да ни види. Ти не можеш нито да я докоснеш, нито да говориш с нея.
Отрова не можеше да откъсне поглед от призрака на сестра си. Вече бе открила толкова много черти от пухкавото мъниче в прелестното златокъдро създание, че се чувстваше не на себе си от преживения потрес.