Отрова остана да лежи на пода пред обливаните от дъжда прозорци, а звукът от накъсаното й, хриптящо дишане се заглушаваше от грохота на бушуващата буря.
След един час тъмнокосата девойка се върна в покоите на повелителя на вълшеблените създания, за да отговори на предложението му.
Тя пристъпваше със свит на топка стомах по коридорите на замъка в компанията на тромави, бронирани тролища, предвождани от самия Гругарот. Червените очи на придружителите й оглеждаха подозрително всяка педя от маршрута им. Подземният повелител бе разбрал отдавна това, за което Отрова и спътниците й само изказваха предположения; щом Ейлтар искаше да сключи сделка с девойката, значи тя имаше някаква власт над него и следователно трябваше да я пазят като очите си. Всяко нещо, което застрашаваше повелителя на вълшеблените създания, бе добре дошло за Гругарот. Отрова не каза на никого за посещението на Асинастра. Струваше й се, че е най-добре да съхрани в тайна срещата си с господарката на паяжините, а и Гругарот щеше да се оскърби, ако узнаеше, че тя е успяла да се промъкне с такава лекота покрай стражите му. Що се отнася до приятелите й, те пък само щяха да се разтревожат напразно.
Процесията се приближи до масивни двойни врати, охранявани от двадесет вълшеблени воини със сурови продълговати лица, от които струеше единствено зло. Тролищата се спряха и изгледаха кръвнишки заклетите си врагове, но те запазиха каменните си изражения, демонстрирайки абсолютна непоколебимост.
— Това момиче носи отговор за вашия повелител — изрече властелинът на тролищата с глас, напомнящ далечен подземен трус.
Вълшеблените стражи не помръднаха от местата си и нарочно изчакаха, докато поведението им не стана оскърбително за тролищата. Едва тогава застанаха в шпалир и единият от тях обяви:
— Повелителят Ейлтар ви очаква.
С тези думи вълшебленият страж открехна леко едното крило на вратата.
Отрова си пое дълбоко дъх, опитвайки се да успокои галопиращия ритъм на сърцето си, и пристъпи напред.
За разлика от предишния път сега червенокосият мъж не си почиваше на дивана, а седеше сред сумрака в дъното на помещението, държейки бокал за вино в ръка. В огнището гореше огън, запален съвсем наскоро, и Отрова виждаше отблясъците от пламъците в очите на Ейлтар. Тя се огледа мълчаливо наоколо. На масата имаше гарафа с вино, пълна наполовина, и още един бокал.
— Готова съм да отговоря на предложението ти — рече девойката.
В същия миг Отрова почувства как гърлото й се свива и от очите й бликват сълзи. Беше толкова жестоко и несправедливо да я принуждават да прави подобен избор. Каквото и решение да вземеше, тя губеше. И в двата случая щеше да й се наложи да живее с бреме на сърцето си, а съвестта й да я терзае до края на живота й. Искаше й се да се разкрещи на Ейлтар, да го попита как може да играе такива жестоки игри с нея, защо изобщо прави това, толкова ли му харесва да се гаври със сърцето й… Така обаче само щеше да покаже слабостта си, а сега беше най-неподходящото време за това. В момента трябваше да демонстрира сила, а не слабост.
— Аз… — започна, но гърлото й беше пресъхнало. Не можеше да избяга от този договор. Тя си даде сметка, че протака, че се опитва да спечели още поне секунда или минута, през които да намери някакъв изход от трудното положение. — Може ли да си сипя малко вино? — попита тя.
Домакинът й обаче я наблюдаваше съсредоточено от дъното на стаята, без да каже нищо. Отрова се поколеба за момент, след което се приближи до гарафата и си наля вино в празния бокал. Сетне вдигна чашата, доближи я до устните си и… ръката й застина във въздуха.
Повелителят на вълшеблените създания продължаваше да гледа там, където бе стояла преди малко, а не там, където бе сега.
— Ейлтар? — извика го по име девойката. Никакъв отговор.
Тя бавно се пресегна и остави бокала на масата, присвивайки очи, за да разгледа по-добре безмълвния си домакин. От мястото, където се намираше, не можеше да види много. Устремът, с който дъждовните капки връхлитаха върху прозорците, сякаш се бе утроил.
Отрова вдигна фенера с блатното духче и пристъпи внимателно напред. С всяка крачка, която правеше към Ейлтар, страхът й растеше. Боеше се, че всичко това ще излезе някакъв отвратителен номер, боеше се от… и тя не знаеше от какво. В гърдите й се разперваха пипалата на някакво ужасно предчувствие, но тя все още не разбираше смисъла му.