Когато я деляха само няколко крачки от червенокосия мъж, девойката вдигна светилника на нивото на очите си.
Изцъклените очи на Ейлтар се взираха с празен поглед във вратата. Кожата му бе ужасно бледа. Ръката му едва държеше бокала, където аленееха последните капки вино. „Виното!“ — помисли си момичето. Изведнъж замъкът бе разтърсен от едновременното проблясване на мълния и гръмотевичен грохот, и за един кратък миг Отрова зърна нещо в устата на червенокосия мъж. Тя се наклони по-близо, като не смееше дори да диша, нямаше никаква представа какво би могло да означава това.
В този миг между изстиналите устни на Ейлтар изпълзя тлъст дългокрак паяк. Отрова изписка тихичко и отскочи назад. Отвратителната гадина бе последвана от втора, която залази по бузата на мъжа и се скри в косата му. През това време първият паяк се спусна по брадичката и изчезна под сребърната броня, покриваща гърдите на повелителя.
Отрова заотстъпва изплашено назад. Асинастра. Господарката на паяжините си беше отмъстила. Повелителят на вълшеблените създания бе мъртъв.
Ножове
Отрова бе изгубила способността си да мисли рационално. Разсъдъкът й сякаш бе пометен от пороя, бушуващ в черепа й, и тя можеше единствено да се взира в мъртвото тяло на вълшебленото създание, което се беше превърнало в обект на омразата й, а сега бе замлъкнало завинаги. Само преди час, когато бе отпивал от същото това вино, което го беше погубило, Ейлтар изглеждаше неуязвим и непобедим… препятствие, което просто не може да бъде преодоляно. Тя никога не бе предполагала, че повелителят на вълшеблените създания може да бъде победен. Всичко, на което се бе надявала, бе някак си да успее да го уговори да й върне онова, което и бездруго й принадлежеше по право.
„Но в крайна сметка загина от отрова. В един или друг смисъл“ — помисли си девойката.
Онзи кратък момент на злост, когато бе решила да каже на Асинастра кой всъщност я бе изпратил да открадне кинжала, бе повлякъл след себе си цяла верига от събития, завършили с гибелта на врага й. Убийството на Йерофанта означаваше, че за момента Владенията му са лишени от повелител и никой от намиращите се там не е в безопасност; господарката на паяжините явно се бе възползвала максимално от това. Тъмнокосата девойка никога нямаше да узнае как точно Асинастра бе успяла да се добере до Ейлтар, но фактът си беше факт. Въоръжена с търпението на паяците, които управляваше, тя бе изчакала най-удачния момент за атаката. И когато Асинастра бе дошла при Отрова в стаичката за размисъл на Чевръстин, повелителят на вълшеблените създания вече е бил мъртъв. Нямаше нищо чудно в това, че зловещата жена се бе смилила над девойката; нали вече бе разчистила сметките си с истинския виновник за кражбата на кинжала.
Отрова се замисли какво следваше от това и как трябваше да постъпи. Смъртта на Ейлтар променяше всичко. Съотношението на силите придобиваше толкова различен характер, че девойката не можеше да реши какво да стори по-нататък. В края на краищата изборът как да действа бе направен вместо нея. Тя чу някакъв глас от другата страна на вратата. Познаваше го много добре. Драскин. Изведнъж я обхвана див, панически ужас. Ами ако секретарят я завареше тук сама с мъртвия му господар? Какво ли щеше да си помисли? И по-важното — как ли щеше да постъпи? Част от нея я съветваше да остане тук и да се срещне с Драскин, като му обясни спокойно какво бе сторила Асинастра, ала тази част — смелостта й — вече се бе изчерпала, докато момичето се мъчеше с непосилния избор между сестра си и съдбата на всички хора…, който, между впрочем, се оказваше безсмислен на фона на последните събития.
Тя се втурна да бяга. Покоите на Ейлтар се състояха от няколко стаи и девойката се хвърли към първата врата, попаднала пред погледа й. Още само секунда и вече щеше да е твърде късно, защото двойните врати, водещи към коридора, се отвориха широко.
— Не ме интересува кой е при него, въпросът не търпи никакво отлагане. Гнусни тролища, какво сте се накачулили в коридора като просяци?
Вратите се затвориха. Отрова се озърна изплашено наоколо и видя, че се намира в нещо като малко преддверие. Тук имаше още един диван, бюфет и маса. Високи стреловидни прозорци, наполовина закрити от тежки, стигащи чак до земята кадифени драперии, гледаха към бичувания от бурята планински пейзаж. Нямаше други врати, освен тази, през която беше влязла. Девойката се вкопчи в единствения шанс за спасение, който имаше, и се скри зад алените завеси.
— Повелителю мой, моля ви да ми простите, задето ви безпокоя, но двамата с повелителката трябва спешно да поговорим с вас — занарежда бързо Драскин. — Ситуацията става все по-сложна и аз… ние… с цялото си уважение към вас, искаме да ви предложим… да ускорим встъпването ми в длъжност като… Повелителю? Отрова изтръпна при мисълта за неизбежното, което предстоеше. — Повелителю мой? Защо седите на тъмно? Добре ли сте, Ваше величество? Продължително мълчание.