— Той е мъртъв — чу се глас, напомнящ за шумоленето на листата в слънчев летен ден, и тъмнокосата девойка разпозна повелителката Париаза.
— Как така мъртъв? — изсъска секретарят. — Мъртъв? Но той не може да умре. Не и сега! Не и сега!
Гласът му бе станал още по-тънък и писклив от гнева и разочарованието.
— И въпреки това е така — отвърна принцесата. — Уви, делото ни ще остане незавършено.
— Не! — изкрещя Драскин и скръцна ядно със зъби.
— Ще те чуят — предупреди го Париаза. Вероятно имаше предвид мъжете, които стояха на пост отвън. — Хайде, вземи се в ръце, преди да им съобщим.
— Да им съобщим? Имаш предвид, да им кажем? Не! В никакъв случай! Не още. Къде е онова момиче? Казаха ми, че е тук.
Отрова чу трополенето от стъпките на секретаря, който очевидно бе започнал да обикаля от стая в стая. Повелителката на ериадите се движеше безшумно, сякаш се рееше във въздуха. Тъмнокосата девойка се замисли дали да се хвърли към вратата, но не й достигна смелост да го стори. Докато се колебаеше, мъжът и жената се върнаха и влязоха в преддверието, където се криеше. Отрова затаи дъх и дори сърцето й спря да бие за миг от страх. Драскин и Париаза стояха на няколко крачки от нея и единствената преграда между тях и момичето беше завесата от алено кадифе. Някъде в далечината удари гръмотевица и почти веднага нова ослепителна мълния раздра нощното небе.
— Какво правиш, любов моя? — попита тихо принцесата с нежния си, неземно красив и благозвучен глас. Как можеше същество с подобен глас да бъде убиец? — Тя не е тук.
— Къде е тогава? Как е успяла да… Как е успяла… — не довърши Драскин, задушавайки се от гняв.
— Тя е опасна — гласеше отговорът. — И всички добре го знаем. Ейлтар си мислеше, че ще може да я отстрани, като я залъже със сестра й… Че тя няма да научи истината и той ще може лесно да се избави от нея… Но явно се е лъгал. Отрова не вярваше на ушите си. Опасна? Тя? Защо? Нима повелителят на вълшеблените създания наистина се е страхувал толкова от нея? Затова ли й беше предложил да се прибере у дома — за да я отстрани и да се избави от нея? Но защо?
— Трябва да помисля — измърмори Драскин. — Трябва да помисля. Когато вестта за смъртта на Ейлтар се разчуе, другите властелини… Животът ни е в опасност, Париаза. Аз съм предложен за мястото на Йерофанта, а ти си обвинена в убийството на Мелхерон. Мислиш ли, че ще можем да се проврем край десетината тролища на Гругарот и самия него, ако си въобрази, че сме убили Ейлтар? Та той веднага ще нахълта тук, за да вземе обратно проклетия меч на своя природен брат!
— Без Ейлтар ти не можеш да станеш Йерофант — заяви повелителката на Ериадите с равен глас. — Трябва да избягаме, любов моя. Да се махнем оттук, докато още можем. Докато намерят трупа, вече ще бъдем далеч оттук.
— Да избягаме? — възкликна секретарят. — Къде? Защо?
— Аз все още съм повелителка на ериадите — отвърна Париаза. — Ела заедно с мен във Вълшеблените владения.
— И какъв ще бъда там? Твой съпруг? Та аз съм наполовина човек, Париаза! Кръвта ми винаги ще носи това позорно клеймо! Заради него не мога да заема никакъв влиятелен пост във Вълшеблените владения! Създаден съм само за да бъда Йерофант! Именно затова направихме всичко с теб, не помниш ли? Затова аз взех кинжала от това глупаво девойче, а ти го заби в гърба на Мелхерон. Защо му беше на Ейлтар да знае? Нали всички щяха да обвинят онази противна паешка вещица! Ако не беше това проклето момиче, всичко щеше да мине като по мед и масло!
— Да, но вече всичко е различно — изтъкна спокойно принцесата. — Защото Ейлтар е мъртъв.
— Няма да се оставя да бъда победен от един човек! — просъска Драскин.
— Тя не е обикновен човек — каза Париаза. — Сега вече го знаем със сигурност, дори и тя още да не го осъзнава.
В този миг помещението бе разтърсено от чудовищен гръм и стъклата на прозорците задрънчаха в рамките си. Отрова се стресна, защото нервите й и бездруго вече бяха обтегнати до краен предел, и подскочи лекичко. Ала въпреки че не издаде никакъв звук, движението й бе напълно достатъчно, за да издаде присъствието й. Кадифената завеса бе отметната встрани и тя се озова пред свирепия поглед на Драскин. Изражението на писаря бе по-мрачно от всички буреносни облаци, събрали се над замъка. Девойката се хвърли към вратата, ала секретарят на покойния Еилтар веднага я сграбчи за гърлото и я притисна към стената. Мъжът се ухили и острите му зъби се показаха, изглеждаше досущ като хищен звяр, независимо от обстоятелството, че кръглите му очила се бяха килнали накриво върху острия му нос. Париаза наблюдаваше всичко това спокойно и безстрастно отстрани.