— Ти… — изхриптя Драскин с неизмерима омраза в гласа си. — Ти си виновна за това. Ти съсипа всичко.
Отрова се опита да се изтръгне от хватката му, но пръстите му стискаха гърлото й като стоманени менгемета и девойката започна да се задушава.
— Не биваше… да отвличате… сестра ми — изхъхри дръзко тя.
Писарят извика ядосано и блъсна Отрова към другата стена. От силния удар светът се превърна в едно размито бяло петно пред очите й, след което се завърна, придружен от непоносима болка. Момичето залитна и се стовари върху масата. Нещо вътре в тялото й изпука зловещо. Ребро. Реброто й се бе счупило. Когато опита да се надигне от писалището, усети как строшената кост стърже в съседните и агонията, в която потъна, беше неописуема…
— Твоята сестра! — изкрещя Драскин, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Ах ти, глупаво, заблудено човешко изчадие! Та ние върнахме сестра ти много преди да дойдеш тук и да започнеш да ни създаваш главоболия!
Тъмнокосата девойка го изгледа безмълвно — чертите на лицето й бяха изкривени от болката, а очите й излъчваха недоумение и потрес.
— Тя се оказа неподходяща за нуждите ни — подхвърли презрително мъжът, като пристъпваше към нея. — Когато порасна, стана ясно, че няма онези качества, които трябваха на Ейлтар. Ето защо той я върна обратно. Плашилището я захвърли насред гнусните ви владения, без никакъв спомен за онова, което се беше случило. Оттам насетне тя е трябвало сама да намери пътя до дома си. Сега доволна ли си? Сестра ти не е при нас! Ейлтар те излъга!
Това беше твърде много, твърде много, за да го възприеме веднага. Осъзнаването обаче си запробива път с неумолима сила и съвсем скоро достигна до сърцевината на забуления й от болката разсъдък. Вълшеблените създания бяха върнали сестра й. Нима всички тези изпитания, страдания и болка бяха напразни? И Азалия през цялото време си е била вкъщи?
Тогава прозрението внезапно я осени. Всички парченца от главоблъсканицата застанаха по местата си и Отрова си спомни къде бе виждала девойката, която й бе показал Ейлтар.
Това беше същото момиче, което Отрова бе видяла в Щитоград — момичето, запътило се към Чайкино. Момичето, на което бе възложила да предаде посланието до родителите й. Не бе никак чудно, че непознатата изглеждаше толкова странно, че погледът й бе някак отнесен и имаше изнурен вид. Тя не помнеше нищо, но все пак бе успяла да намери пътя към дома. Отрова така и не я бе попитала за името й и в това се криеше цялата жестока ирония на съдбата. Защото, ако го беше сторила, непознатата клетница щеше да отвърне: „Азалия“.
Един-единствен въпрос и пътешествието на Отрова щеше да завърши малко след като бе започнало. Нямаше да напуска Човешките владения и нямаше да се срещне с Миногий, Скелетната вещица, повелителя на вълшеблените създания или Йерофанта. Ако нещата се бяха развили другояче и Отрова се бе сетила да попита… Ех, защо не се бе сетила да попита. Ами ако Азалия бе разпознала в нея по-голямата си сестра, въпреки че я бе виждала за последен път преди дванадесет години. Или ако Азалия бе попитала защо Отрова ще изпраща послание до Сечко и Лайкучка, вместо само да я изгледа с онези празни, безразлични очи? Навярно тя не помнеше имената на родителите си. А дори и да помнеше, щеше ли изобщо да каже нещо?
Но как би могла да се досети Отрова — как и двете биха могли да се досетят, — когато дори не подозираха, че една седмица във Вълшеблените владения се равнява на дванадесет години в света на хората? През това време Азалия се бе превърнала от четиригодишно мъниче, което спеше в кошарка, в красива девойка. Бе пораснала сред вълшеблените създания и те я бяха прогонили, след като бяха установили, че не отговаря на изискванията им.
Отрова, която се бе отправила в търсене на похитената си сестра, всъщност я бе намерила преди доста време, без изобщо да подозира за това.
Тя се опита да си поеме дъх, за да изкрещи — донякъде, за да извика Гругарот и тролищата му, но най-вече, за да даде отдушник на безутешната мъка и неистовата ярост, които тази чудовищна несправедливост бе посяла в душата й, — ала нищо не се получи. Явно гърлото й не можеше да издаде и звук, след като Драскин я бе сграбчил за шията. Междувременно мъжът се надвеси над нея със запотено и пламнало от злоба и гняв лице. В ръката си държеше нож — дълъг, закривен нож със страховито острие. Само че Отрова бе прекалено погълната от скръбта и болката, за да почувства каквото и да било. Заплахата в ръката на писаря изобщо не я интересуваше, защото в сърцето й не бе останало място за страх.