— Сядай, сядай — подкани Чевръстин гостенката си, докато оставяше подхвърленика настрана, сякаш бе най-обикновен вързоп.
Отрова се възползва от поканата и едва сега си даде сметка, че краката й са измръзнали, понеже не си бе обула чорапи. Тя се обърна и се загледа в домакина си, който се суетеше зад нея. Той беше висок и слаб, без много месо по костите си, имаше голям, масивен нос и големи бакенбарди. Носеше избеляла жилетка и панталони и Отрова се замисли, че никога не го беше виждала облечен с нещо различно. Внезапно я осени една закачлива мисъл.
— Събудих ли те? — попита тя.
— Ммм? — измърмори Чевръстин, докато пръстите му пробягваха по гърбовете на книгите, очевидно търсейки нещо.
— Преди малко? Събудих ли те, когато похлопах?
— А ти как смяташ? — отвърна старецът с престорено засегнат тон. — Така се беше разхлопала, че щеше да събудиш и мъртвец!
— С тези дрехи ли спиш?
Събеседникът й спря да рови из библиотеката си.
— Щом толкова те интересува, ще ти кажа — бях заспал на ей този стол — посочи той. — Стар човек съм и мога да спя навсякъде — добави троснато, след което въздъхна и обърна гръб на библиотечката. — Не мога да я намеря.
— Какво да намериш?
— „Бестиарията на Макмус“1 — отвърна Чевръстин. — Бях сигурен, че я имам.
Отрова внезапно бе осенена от кошмарно видение — пръстите на Плашилището се свиват над ръба на илюстрацията и докосват китката й.
— У нас е — уведоми го девойката. — И нямам никакво намерение да се доближа пак до нея.
— Аха — каза разбиращо старецът. Не бе очаквала точно такава реакция.
— Какво искаш да кажеш с това „аха“! — попита тя, повишавайки рязко тон.
— Понякога книгите могат да бъдат доста опасни, Отрова — отговори събеседникът й. — Не забравяй, че те дават храна на въображението ти. Супа?
— Супа ли? — възкликна недоумяващо девойката.
— Да, супа — кимна усмихнато възрастният мъж. — Искаш ли? Предполагам, че едва ли си имала време да закусиш… Нали?
— Чевръстин, какво да правя с това! — попита Отрова, посочвайки към подхвърленика, който си лежеше тихо и кротко там, където старецът го беше оставил.
— Нека първо да те нагостя с малко супа — каза той, — а после ще ти кажа.
Чевръстин запали огън и сложи малко дърва в камината, докато супата се топлеше в кухнята. Междувременно Отрова му разказа за всичко, което се беше случило тази сутрин. Когато супата бе готова, мъжът напълни две купички и подаде едната на гостенката си, а другата сложи за себе си, добавяйки към тях две хрупкави хлебчета — от истинско пшенично брашно, а не онази безвкусна клисава гадост, която правеха от блатни тръстики. След това Чевръстин се разположи на любимия си стол, а Отрова приседна с кръстосани крака пред огъня и се заслуша в разказа на сладкодумния си събеседник.
— Вълшеблените създания са зли твари, Отрова — започна той. — Зли и магически. Подхвърленикът и Плашилището са вълшеблени създания. Те оставят странни и илюзорни неща след себе си, лъжат с езиците си и мамят сетивата ни. Онова, което си видяла в книгата ми, е било последица от сънния прах на Плашилището. Просто номер на съзнанието — той се усмихна мрачно. — По принцип вълшеблените създания стоят далеч от човешките дела, защото вече притежават достатъчно голяма част от Владенията ни и не им се налага да ни търсят из планините и мочурищата, ала за съжаление не могат да устоят на импулса си да ни създават неприятности.
Девойката погледна към ниската масичка в дъното на стаята, където лежеше подхвърленикът. Съществото ги наблюдаваше с черните си очи и макар че не бе помръднало и мускулче, откакто бе сложено там, мъртвешката му вцепененост беше също тъй обезпокоителна, както и взорът му.
— Какво са й сторили? — попита тихо Отрова.
— Отнесли са я във Вълшеблените владения — каза Чевръстин, докато отхапваше от топнатото в супата хлебче.
— Но защо? — изхлипа девойката, а в ъгълчетата на теменужените й очи отново проблеснаха сълзи. Този път обаче тя не им позволи да бликнат и прогони скръбта си. Сега не беше време за печал.
— Това вече не мога да ти кажа — отвърна домакинът й. — Понякога връщат детенцето. Може да стане след ден, седмица, година или двадесет години. В някои случаи връщат мъничето на същата възраст, на която са го взели, когато родителите му вече са побелели и грохнали, а в други — когато хлапетата са пораснали. Никое от похитените деца обаче не може да си спомни какво се е случило с него.
1
През Средновековието са наричали така сборниците с различни басни, алегории и оказания — Бел. прев.