КАК ЗАВЪРШВА ПРИКАЗКАТА
Сиянието на фенера проникваше през ресниците й под формата на неясни многоъгълници.
После се върнаха и другите й възприятия — като бои, нанасяни върху платно от четката на художник. Съзнание, памет, болка. Поне болката вече беше в границите на поносимото. Отрова усещаше съприкосновението на тежките гънки на дебелото одеяло с кожата на ръката си. Беше толкова изтощена, че не можеше дори да отвори очите си, ала усещаше, че в помещението имаше и още някой, освен нея. Беше жива. Засега това й беше напълно достатъчно. По някое време девойката отново заспа.
Следващия път, когато се събуди, тя неволно отвори очи. Намираше се в малка тъмна стая, а четирите каменни стени сякаш надвисваха заплашително над нея. Пламъчетата на фенерите потрепваха и хвърляха треперливи отблясъци из сумрачното помещение, а някъде високо над замъка продължаваше да бушува вечната буря. Някой седеше до нея и по дишането му момичето разбра, че това е Брам. Тя завъртя леко глава и се намръщи при внезапното пробождане — превързаните й ребра още я боляха. Ловецът на духове седеше на един стол до леглото й и носеше същите кожени одежди, с които бе облечен и първия път, когато го бе видяла в Чайкино. На главата му се мъдреше неизменната му широкопола шапка, а ръцете му бяха скрити от дебелите ръкавици. Главата му бе клюмнала напред и мъжът дремеше, похърквайки тихичко.
Отрова се усмихна, докато го наблюдаваше. Старият своенравен мечок бе заспал на поста си. И понеже за първи път от доста време насам девойката се чувстваше в безопасност, тя реши да последва примера му и да потъне в тъй необходимия за възстановяването й сън.
При третото си събуждане Отрова усети на гърдите си някаква тежест. Отвори очи и видя Андерсен, сгушен на кравай върху дебелото одеяло, което я покриваше. Котаракът надигна муцунка, усещайки, че е будна, и примигна с красивите си зелени очи, след което измяука приветствено. В следващия миг в стаята влетя Пиперено зрънце и щом видя, че е дошла на себе си, заплака от радост и вълнение. Отрова се усмихна немощно. Златокъдрата девойка ни най-малко не се беше променила.
Тя бързо възвръщаше силите си под неуморните грижи на своите приятели и на Антиквариите, които познаваха всички тънкости на изкуството на изцеляването. Казаха й, че е оживяла най-вече благодарение на Париаза, която бе използвала вълшеблените си сили, за да излекува раните, нанесени й от Драскин. Въпреки това животът й бе висял на косъм. Естествено, никой не си спомняше как светът едва не се бе разрушил, когато писарят на Ейлтар бе забил ножа си в тялото й. Също като предишния път, съзнанията им бяха заличили всички спомени за случилото се, защото човешката памет имаше свойството да изтрива услужливо онова, което хората не искат да знаят. Нищо. Това и бездруго не беше толкова важно.
Независимо от болките и слабостта, Отрова се чувстваше истински щастлива. Тя се наслаждаваше на компанията на Чевръстин, Пиперено зрънце, Андерсен и Брам. Никога досега те не се бяха събирали заедно просто така, заради желанието да бъдат един до друг. Все ги свързваше някаква цел, някакво търсене, нещо неотложно и необходимо, в името, на което те се хвърляха срещу опасностите, които трябваше да преодолеят. Сега обаче и четиримата бяха тук и тъмнокосата девойка отново усети онова чувство на съпричастност и принадлежност, на което така и не бе успяла да се наслади в детството си. И никакви усложнения не помрачаваха радостта й. Е, от време на време сънуваше кошмари, в които Драскин забиваше отново и отново кинжала си в плътта й, но това само правеше миговете на пробуждането още по-сладостни и безценнни.
Когато укрепна достатъчно, за да може да се храни седнала в леглото (поднасяха й главно ароматни бульони и супи), Чевръстин й разказа всичко. В интерес на истината, тя и сама се досещаше какво се бе случило, но друго си беше да го чуе от такъв сладкодумен разказвач. Антикварият й разправи как Гругарот и тролищата му чули виковете на принцеса Париаза, как преодолели съпротивата на вълшеблените стражи и нахълтали в покоите на Ейлтар тъкмо навреме, за да спасят живота на Отрова. Що се отнася до повелителката на ериадите, тя изчезнала, вероятно възползвайки се от суматохата, и никой не я бил виждал оттогава.