Книгата на Мелхерон била намерена от Антикварните в покоите на Драскин. Наложило се да я търсят доста дълго, докато успеят да я открият. Ако не знаели, че е там, едва ли щели да си я възвърнат изобщо. Съдържанието на книгата се пазеше в най-строга тайна, но Чевръстин знаеше всичко. Отрова бе узнала това от новия блясък, появил се в очите му. Там се четеше възхищение. Упование. Надежда. Засега обаче не й се искаше да мисли за тези неща. Тя дори не знаеше какво означава да бъдеш Йерофант, нито пък дали искаше да се нагърби с тази отговорност, или не. Този въпрос бе надвиснал над главата й като мрачен буреносен облак. Всъщност не беше точно така. Имаше още един облак. Азалия. Сестра й бе изгубена за нея.
Отрова изпрати един от Пазителите на древността в Чайкино, за да провери как са родителите й и да узнае какво се бе случило със сестра й. Когато Антикварият се завърна, известията, които донесе, се оказаха напълно предсказуеми и потвърдиха опасенията й, защото тъмнокосата девойка бе започнала да привиква към изкривяванията във времето между различните Владения. Животът в света на хората си продължаваше както преди. Пратеникът на Отрова бе проучил внимателно всичко и се бе завърнал, без да разкрие на никого тайната си мисия. Той не бе казал на Сечко и Лайкучка, че голямата им дъщеря е жива и здрава, защото тя самата го бе помолила за това. Според нея старите рани не биваше да бъдат отваряни отново.
Азалия действително се бе върнала в Чайкино — точно две седмици след изчезването си и момента, в който Отрова се бе отправила да я търси. Никой не бе смутен от обстоятелството, че бе отвлечена като четиригодишно дете, а се връщаше като шестнадесетгодишна девойка. Това бе нещо обичайно за вълшеблените създания — от тях можеше да се очаква всичко. Важното бе, че се е върнала, а подхвърлени-кът беше изчезнал. Цялото селище отпразнува това събитие. Жителите на Чайкино благодаряха на съдбата, задето се бе смилила и бе върнала клетата рожба у дома й, и никой не се сещаше да прокълне същата тази съдба, която бе откъснала момичето от семейството му, заграбвайки толкова години от живота му. И в това нямаше нищо изненадващо — обитателите на Черните блата винаги виждаха само светлата страна на нещата и си затваряха очите за жестоката трагедия, която представляваше животът им.
Сечко бе тъгувал в продължение на дълги години за дъщеря си Отрова и навярно още лелееше надеждата, че някой ден тя ще се завърне, както се бе върнала по-малката й сестра. Дърводелецът къташе в паметта си последните думи на дъщеря си, които Отрова му бе предала чрез Азалия. Самата Азалия най-накрая бе разбрала кого е срещнала в Щитоград, но кака й така и не се бе върнала у дома и годините се нижели една подир друга. Времето обаче изцелява всички душевни рани — в противен случай мъката би погълнала скърбящия.
През цялото това време Сечко бил подкрепян от своята жена. След заминаването на Отрова в дома отново настъпили покой и хармония. Лайкучка се превърнала в по-добра съпруга и Сечко я обикнал още по-силно. Тази любов станала по-дълбока от любовта на дърводелеца към Отрова и майка й Далнина, и скоро Лайкучка го дарила с две момчета. Двамата съпрузи нито веднъж не напуснали Чайкино и продължавали да живеят дълго и щастливо.
Що се отнася до Азалия, тя така и не могла да забрави онзи миг, когато се срещнала лице в лице с по-голямата си сестра. Момичето не преставало да мисли за това как Отрова напуснала дома си и се отправила да я търси по света. Ами ако безплодното й скитане продължавало и до този момент и тя дори не знаела, че Азалия се е прибрала в родното Чайкино? И тя, също като сестра си, навярно имала от Древната кръв в себе си, както би казал Чевръстин. Ето защо девойката напуснала Чайкино в навечерието на двадесетия си рожден ден, за да търси сестра си, както бе направила и самата Отрова преди много години. Това бе последното нещо, което се знаеше за Азалия. Никой не я бил виждал или чувал оттогава. Нищо чудно странстването й да продължава и до днес.
Времето течеше, макар че Отрова не можеше да каже дали ставаше въпрос за дни, или за седмици. Чевръстин не й даваше да си отдъхне и я обучаваше на всичко, което трябваше да умее и знае един Йерофант.
Отначало девойката нямаше никакво желание да се учи, та тя дори не бе решила дали иска да бъде Йерофант. Болката от загубата обаче беше непоносима и тя се нуждаеше от някакво занимание, което да отвлече мислите й от Азалия.