Тя се посвети изцяло на обучението си. Ако цялата приказка бе просто едно сложно изпитание, целящо да провери доколко е годна за Йерофант, Отрова го бе преминала повече от успешно. Старият Мелхерон обаче не бе предполагал, че ще бъде убит, така че имаше още много да учи. В крайна сметка девойката вложи цялото си старание в онова, което се изискваше от нея, и скоро Чевръстин видя, че е изключително способна ученичка.
— Сега разбираш ли защо само хората могат да станат Йерофанти? — каза й веднъж той. — Можем да изглеждаме като най-слабите и нищожните същества на света, обаче силата ни е другаде. Ние имаме онова, което не достига на никоя друга раса — въображение. Всеки от нас, дори най-посредственият, може да създаде цял свят вътре в себе си, да го насели с най-необикновени същества и да измисли невероятни неща. Ако поискаме, можем и сами да заживеем в своя свят, а там можем да бъдем, каквито си поискаме. Въображението ни прави равни на боговете, Отрова. И само благодарение на въображението можем да творим чудеса.
Чевръстин беше прав. Цялата история и всички изпитания, през които трябваше да премине, за да стигне дотук — Миногий, Скелетната вещица, Асинастра, Ейлтар и Драскин — й бяха показали, че в природата й просто бе заложено да бъде такава, каквато беше. Въображението беше в кръвта й. Единственото, което оставаше, бе да се научи как да го използва. Последвалите дни и седмици бяха едновременно приятни и плодотворни. Отрова разпределяше времето си между обучението и приятелите си. Бичуваният от бурите замък бе нейно владение — или поне така твърдяха всичките му обитатели, — и с течение на времето девойката постепенно започна да го възприема като свой дом. Черните каменни стени вече не й се струваха толкова чужди, лабиринтите във Великата библиотека вече не я плашеха, а пухкавите килими и огнището в покоите й (както повеляваше традицията, тя получи стаите на Мелхерон) я изпълваха с чувство на уют и топлина. Тя захвърли грубите, здрави и практични блатни одежди, защото вече не се нуждаеше от тях, и започна да се облича в пурпурно-бели роби, както подобаваше на положението й. С овладяването на новите знания и умения Отрова се почувства доста по-уверена в себе си, а тази увереност разруши страха, който изпитваше от бъдещите си отговорности. Тя знаеше, че никой друг не може да заеме мястото й, както и че ако се откаже, повелителите и повелителките ще се избият помежду си, ала въпреки това имаше чувството, че винаги може да каже „не“. Именно поради тази причина все отлагаше вземането на съдбоносното решение. Макар и да съществуваше реална опасност новият Йерофант да се окаже същия злодей като Драскин, Отрова не искаше да я заставят насила да върши нещо, което не й беше по душа, независимо от последствията.
Ала времето има елегантното свойство да нарежда незабележимо нещата по местата им и да взема конкретни решения, без хората да си дават сметка за това. Потънала в занятията си, Отрова се учеше, учеше и продължаваше да отлага решението си, докато един ден не разбра, че вече е направила своя избор. Тя бе позволила на всички останали да я смятат за бъдещ Йерофант, запазвайки в тайна от тях правото да се откаже, но изведнъж осъзна, че тя също бе повярвала в това. Тя също смяташе, че ще стане Йерофант. Тази роля бе прилепнала като мантия за раменете и й прилягаше идеално. Решението беше взето. Скоро след това Брам ги напусна. Отрова го умоляваше да остане да живее в замъка, но въпреки смущението му (лицето му пламна и той заломоти някакви извинения), ловецът на духове остана непреклонен.
— Тук просто няма какво да правя — разпери ръце мъжът накрая. — Аз съм обикновен човек, Отрова. Не ми е мястото сред всичките тези книги. Заработих си честно трите суверена — колко отдавна беше, а? — и искам да ги похарча. Ще си купя една къщичка в планините, където никой няма да ме притеснява и ще мога да остана сам със себе си. Мисля, че изпълних задачата си. Време е да получа награда за труда си.
Девойката се усмихна тъжно.
— Четири суверена — каза тя. — Предложих ти още един, за да дойдеш с мен в къщата на Мийб, не помниш ли? Тогава ти ми отказа, но после така или иначе дойде. Значи ти дължа още една монета.
— Четири суверена — произнесе гордо ловецът на духове и нави крайчеца на мустака си около пръста си. — Та аз вече съм толкова богат, че няма да се наложи да работя до края на живота си!
— Толкова ми се иска да останеш, Брам — въздъхна Отрова и го прегърна силно. Мъжът отвърна на прегръдката й и за пръв път не се смути от това.
— Времето дойде — избоботи глухо той. — Ти вече нямаш нужда от такъв старик като мен.
— И за теб ще има приказка, Брам — обеща девойката. — Аз сама ще я напиша.