Очите на ловеца на духове се замъглиха от напиращите сълзи.
— Пази се, момиче — каза той и я напусна завинаги.
След заминаването му Пиперено зрънце беше безутешна. Типично за характера й обаче, само след три дни тя забрави за скръбта си и отново запърха като безгрижно птиченце. Двамата с Андерсен бяха решили да останат в замъка. Отрова бе изключително радостна от този факт и почти не се разделяше със златокъдрата девойка.
Именно Пиперено зрънце дари душата й с истинска утеха. Азалия скиташе някъде из жестокия свят, навярно изгубена завинаги, но поне Отрова не бе сама. Сега тя се сещаше със срам и угризения за момента, когато бе поискала да оставят златокъдрото момиче в дома на Скелетната вещица. Тогава единствено благородството и добротата на Брам я бяха убедили да промени решението си. Оттогава насетне Отрова се бе превърнала в нещо като по-голяма сестра на Пиперено зрънце, а русокосата девойка й беше близка като кръвна роднина. Всъщност дори по-близка, защото Отрова винаги се бе чувствала някак отчуждена от родителите си, а и така не бе успяла да опознае истински Азалия поради крехката възраст, на която я бяха отвлекли. Пиперено зрънце се нуждаеше от някой, който да се грижи за нея, а пък тъмнокосата девойка искаше да полага грижи за някого.
Без самите да го осъзнават, между тях възникна силна връзка, а когато Отрова узна за второто изчезване на Азалия, тази привързаност стана още по-дълбока. Отправяйки се в търсене на изгубената си сестра, тъмнокосата девойка най-неочаквано бе намерила друг близък човек и сега приемаше Пиперено зрънце за своя сестра, въпреки че нямаха кръвно родство. Беше изгубила Азалия, но пък срещна Пиперено зрънце. И може би, в известен смисъл, това бе съвсем справедлива размяна.
Имаше и радост, и печал, но в края на краищата мигът, от който Отрова толкова се страхуваше, настъпи. Повече не можеше да отлага. Покоите на Мелхерон вече бяха нейни, но тя все още не бе влизала в най-голямата стая. С тази зала бяха свързани прекалено много лоши спомени. Там бе видяла Йерофанта за първи път, там той беше разбил на пух и прах всичките й илюзии за света само с няколко изречения и пак там Париаза бе забила кинжала на Асинастра в гърба му.
Отрова се приближи до писалището на Мелхерон, където последният Йерофант бе открит мъртъв, и седна в креслото. Пред нея лежеше разтворена книга с празни страници. През цялото това време никой не се бе осмелил даже да я докосне. Дъждът барабанеше по стъклото на големия кръгъл прозорец, а в огнището танцуваха оранжеви пламъци. Тъмнокосата девойка взе перото в едната си ръка и го потопи във воднистата прозрачна течност, която Мелхерон бе използвал вместо мастило.
Остана така в продължение на часове. Откъде трябваше да започне? Какво да направи? Как би могла да завърши написаното от последния Йерофант, при положение, че не знаеше откъде бе започнал той и докъде бе успял да стигне преди смъртта си?
„Но нали пишеше моята история — помисли си Отрова. — А кой познава моята история по-добре от мен самата?“
Тя започна да прелиства цялата книга. Никъде нямаше текст — не се виждаше дори една-единствена буквичка. Накрая Отрова отново отгърна на началната страница.
„Нито една история не може да бъде прочетена, докато не бъде завършена“, спомни си тя. Мелхерон си мислеше, че пише история, която описва как бъдещата му ученичка се изтръгва от мъртвилото на Черните блата и преодолява всевъзможни трудности и препятствия, докато стигне до замъка му. Вероятно по-нататък щеше да се разказва за това как той я обучава и в крайна сметка тя се превръща в негов наследник. Но приказката се беше променила, защото Йерофантът бе убит. И макар че смисълът на историята трябваше да остане същият, сега девойката щеше да я разкаже по своему. В края на краищата, това си беше нейната история, и след като бе стигнала до своя край, трябваше да бъде записана. И тя започна да пише.
„Имало едно време една девойка, която живеела в блато и се наричала Отрова.“
Не виждаше думите, но знаеше, че са там; знаеше го с такава убеденост, сякаш бе в състояние да ги прочете. Не изглеждаше зле като за начало. Отрова доближи перото до хартията и думите сякаш полетяха сами — изливаха се с такава бързина, че девойката не смогваше да ги запише. Сякаш книгата вече бе написана веднъж и ръката й се плъзгаше върху запечатаните там изречения. Всичко беше толкова лесно и толкова естествено, че на лицето й грейна щастлива усмивка, тя се приведе над страницата и перото й започна да се движи още по-бързо и непринудено.
Тя пишеше, пишеше, пишеше… По някое време Чевръстин й донесе нещо за хапване, за да се подкрепи, и тя започна да се храни с една ръка, за да не прекъсне потока от думи, които буквално извираха от съзнанието й, струяха от крайчеца на перото й и се отпечатваха на хартията. Антикварият беше безмълвен като статуя, защото се боеше да не наруши по някакъв начин творческия процес. Сетне Отрова узна, че е писала без прекъсване два дена и две нощи, но това време бе прелетяло за нея като един миг. Тя бе възобновила делото на Мелхерон и когато отгърна на последната страница от книгата, с ужас разбра, че е дошъл моментът за последните й изречения. Дебелият том обаче бе успял да побере всичките й мисли.