Приказката й бе стигнала до своя край. Вече всички щяха да могат да я прочетат. Това обаче беше само първата й история. Какво бе казал Чевръстия във Великата библиотека? „Някои хора имат много истории.“ Краят на тази приказка беше само началото. Със завършването на този труд Отрова щеше да стане действително новия Йерофант, а й предстояха толкова много неща. Човешките владения продължаваха да гъмжат от вълшеблени създания. Те бяха изтикали хората в мочурищата и скалистите планински усои и съплеменниците й не смееха да напуснат жалките си обиталища. Всичко това трябваше да се промени.
Отрова щеше да напише сказание за герой, който да оглави борбата и да отвоюва онова, което принадлежеше по право на хората. Това щеше да бъде история за това как човечеството отново възвръща потъпканата си гордост. Най-големият кошмар на Ейлтар… за който Отрова възнамеряваше да стори всичко възможно, за да го превърне в реалност.
Когато и последните думи от приказката бяха записани, девойката изрисува красива завъртулка и щом положи последния щрих, текстът изникна пред очите й. Буквите, изписани с невидимото мастило, станаха черни, и историята се появи на бял свят. Отрова погледна към разтворените страници на дебелия том и от гърдите й се отрони тежка въздишка. Всичко, което бе преживяла, беше тук. Тук, в тези изречения, бе вплетена цялата й мъка, цялата й радост, цялата й душа… Беше ги заключила между тези две корици. Дали и тя самата бе заключена между незримите корици на някакъв том, написан от друг, по-висш Йерофант? А той от своя страна да е творение на трети Йерофант… и така до безкрайност?
Може би да. А може би не. Всъщност нямаше друг избор, освен да се примири с тази реалност, която й беше предоставена. И бездруго я чакаше толкова много работа.
Затвори внимателно книгата и погледна към изящно украсената релефна корица. Сега там се бе появило заглавие. Девойката усети как устните й потрепват в неволна усмивка.
Състоеше се от една-единствена дума.
„Отрова“.
Това бе напълно достатъчно.