— След като стигнем — каза му.
— Накъде си тръгнала? — попита засегнато той. Не бе очаквал, че три пъти по-младо от него момиче ще се държи така с него.
— Към Щитоград — съобщи Отрова, наслаждавайки се на вкуса на непознатото име. Самото му изричане бе неустоимо екзотично.
— Ясно — измърмори мъжът и продължи да я изучава с поглед. — Ами ако някой тръгне подире ти? Някое момче? Или родителите ти?
— Никой няма да тръгне — отвърна тя с равен глас.
Ловецът на духове прехапа долната си устна и се загледа замислено в гринтата. Така изминаха няколко секунди. Накрая се обърна към девойката и кимна.
— Качвай се тогава, момиче — махна с ръка мъжът. — Искам само да те предупредя за нещо — не се опитвай да ме изиграеш, защото тъй ще ти стъжня живота, че ще научиш какво е страдание.
— Зная какво е страдание — заяви девойката и се качи на капрата до него. — Името ми е Отрова.
— Самичка ли си го избра?
Това трябваше да е шега, ала момичето отговори съвсем искрено:
— Да.
Ловецът на духове отново се намръщи. Вече се чудеше дали не бе направил голяма грешка, като се бе съгласил да я вземе със себе си.
— Брам — представи се той без никакво въведение.
— Това не е блатно име — отбеляза Отрова.
— Защото не съм блатен обитател — отвърна той. — Щитоград ли рече? Имаш късмет. Точно натам съм тръгнал.
Девойката кимна. Добре знаеше това.
В мочурищата имаше едно растение, наречено кривачкоренно дърво, чиито листа се славеха с еластичността и гъвкавостта си. Когато беше малка, Отрова обичаше да завързва тези листа за някоя платформа, след което ги дърпаше, за да види докъде ще се опънат. Колкото повече се удължаваха, толкова по-тънки ставаха листата, докато накрая се късаха и тя се търкулваше развеселена на земята.
Това бе добра аналогия за начина, по който се чувстваше в момента. След не повече от час каручката на ловеца на духове я отнесе до най-отдалечената от дома й точка, до която беше стигала някога. А когато здрачът започна да се спуска над земята, светът стана напълно непознат. Отрова имаше чувството, че връзката й с Чайкино бе също като листата на кривачкоренното дърво — става все по-тънка и по-тънка с отдалечаването й от поселището, обтягайки се до скъсване. Девойката започна да си мисли, че никога вече няма да види Чевръстия, баща си или дори Лайкучка, и изведнъж й стана ужасно, непоносимо самотно. Ако ловецът на духове решеше да я изхвърли от колата си, тя нямаше да може да се ориентира за правилната посока. Домът й бе останал нейде зад гърба й, а в сърцето си усещаше остра и пронизваща болка; копнеж, който никога не бе вярвала, че ще изпита някога.
И ето че със сгъстяването на сенките връзката се скъса. Тъгата и носталгията й се преобърнаха и се превърнаха във възторг и въодушевление. С осъзнаването, че няма връщане назад дойде и мисълта, че единственият път беше напред. Не беше ли най-сетне свободна? Не беше ли поставила началото на онова, за което винаги си бе мечтала? Не беше ли това първата стъпка по пътя, който излизаше от Чайкино и отвеждаше към света от преданията на Чевръстин?
— Какво си се ухилила така? — попита Брам. Това беше първото нещо, което казваше от часове.
Отрова, която не беше осъзнала, че се усмихва, вдигна рамене.
— Защо пък да не се усмихвам?
— Хората, които се усмихват, обикновено крият нещо — измърмори ловецът на духове.
— О, естествено, че крия — заяви момичето, усмихвайки се още по-широко само за да го дразни.
Когато съвсем се стъмни, Брам насочи каруцата по полегатия склон на един нисък хълм, където почвата бе камениста и учудващо суха. Дърветата, растящи наоколо, скриваха от очите им мочурищата, ала самият хребет бе лишен от растителност.
— Тук ще спрем за през нощта — обяви той, дърпайки рязко поводите, за да спре гринтата. Добичето нададе някакъв гърлен звук, наподобяващ приглушено кудкудякане, явно недоволно от липсата на зеленина, която да похапне.
Брам накладе огън от дървата, които носеше в каруцата. Отрова стоеше отстрани и го наблюдаваше притеснено. Никога досега не беше спала под открито небе. Навън имаше прекалено много неща, които се прокрадваха или пълзяха, прекалено много опасности, които дебнеха из мочурищата. Ловецът на духове я изгледа учудено изпод гъстите си бели вежди, след което й махна с пръчката, с която разпалваше огъня.
— Сядай някъде, момиче, и спри да се държиш като катерица. Няма от какво да се боиш. Огънят ще държи всички гадини на разстояние.
Тези думи успокоиха страховете й, ала в същото време накърниха честолюбието й, защото свидетелстваха за проявения от нея страх. Девойката сложи торбата си пред огъня и седна отгоре й, като се чудеше какво ли е това „катерица“, но не желаеше да покаже невежеството си. Топлината, която се разливаше бавно по лицето и ръцете й, беше някак си по-различна от онази вкъщи. Без стени, които да те закрилят, пламъците бяха единственият източник на утеха срещу нощта, и поради тази причина всяка искрица топлинка сега й се струваше несравнимо безценна.