— Открих това местенце преди известно време — рече Брам и посочи към голия хребет с покритата си с ръкавица ръка. — Има нещо в пръстта, което не го знам какво е, но я държи суха. И не само я държи суха, ами и прогонва слузестите гадини надалеч. Всеки път, когато се връщам от Чайкино, гледам да спирам тук. Това е едно от малкото свестни местенца в тези отвратителни блата.
Отрова не знаеше какво да му каже.
— Защо хората живеят тук? — попита спътникът й.
Тя не можеше да каже дали говори на нея, или на себе си.
— Аз съм родена тук — каза простичко девойката. Тя бръкна в торбата си и извади оттам връзка наденички, от които откъсна четири и напъха останалите обратно.
— Това свински наденички ли са? — облиза се ловецът на духове, а очите му проблеснаха от другата страна на огъня.
Момичето вдигна рамене.
— Може и да са — рече тя. — Не зная.
— Откъде ги имаш?
— Един приятел ми ги даде — отвърна девойката. Същият приятел, който я бе снабдил с всичко в торбата й — храна, одеяла, нож и дори една протрита стара карта. Същият приятел, който й беше казал, че следващата спирка на ловеца на духове ще бъде Щитоград, и й беше казал името на един човек, който можеше да й помогне там. Същият приятел, който бе обещал да се нагърби със задачата да занесе подхвърленика на баща й и да му обясни какво се е случило и къде е отишла Отрова; защото момичето знаеше, че ако трябваше да каже на Сечко, че е изгубил едната си дъщеря и сега ще изгуби и другата, просто нямаше да има сили да напусне дома си. Дори и да бе хранила някакви съмнения към историите на Чевръстин преди, сега те се бяха изпарили. Той беше истински пътешественик и верен приятел. Единственият приятел, който имаше.
— Имам риба очиларка, която улових онзи ден — започна спътникът й. — С радост ще ти я дам цялата за тези четири наденички.
Отрова го изгледа изпод вежди.
— Никога не съм опитвала свинско.
— Но ти харесваш очиларката, нали? Всички от блатата обичат рибата очиларка.
— Така е, но никога не съм опитвала свинско — натърти девойката. Очевидното желание на събеседника й да похапне от наденичките само я мотивира още повече да ги задържи.
— Ще те закарам чак до Щитоград, забрави ли? — напомни й ловецът на духове.
— И аз ти плащам за това повече, отколкото струва пътуването — беше неумолима Отрова. Чевръстия я беше уверил в това, когато й даде суверена — монетата струваше много, много повече.
Брам продължи да се цупи още известно време, докато приготвяха храната си. Той бе поставил една почерняла желязна скара, която се крепеше на четири тънки крачета над огъня, и наряза очиларката на дълги филета, преди да ги постави върху металното приспособление. Отрова също сложи наденичките си там. Нямаше никаква представа колко време да ги пече, ала инстинктът и в това отношение никога не я бе подвеждал, ето защо не се притесняваше излишно. — Добре ли живееш като ловец на духове? — попита внезапно тя.
— Колкото всеки друг — вдигна рамене Брам. Беше наклонил горната част на тялото си към огъня и сякаш се замисли за нещо, преди да продължи. — Обаче съм самотен. Непрекъснато се скитам от едно място на друго и никъде не се застоявам задълго. От време на време виждам и други ловци на духове… пътищата ни се пресичат…, но всички сме единаци и самотници. Просто не можеш да си ловец на духове и да не си такъв.
Отрова кимна. Разбираше прекрасно това. Погледна към каруцата, където гринтата спеше дълбоко, все още привързана към товара си от метални съдини.
— Как смяташ, те дали са живи? — подхвърли девойката.
— Блатните духчета? — В смисъл?
— Дали мислят и усещат като нас?
Брам вдигна едно от рибните филета и го обърна със суровата страна към огъня.
— Задаваш много въпроси, момиче.
— Питам само за нещата, които не зная — заяви събеседничката му.
Ловецът на духове се засмя дрезгаво.
— Никога не съм се замислял за това — отвърна той. — Може би са просто безмозъчни топки светлина… Може да са като светулките… А може и да са вълшеблени създания. Все ми е едно.
— Мислиш, че може да са вълшеблени създания? — попита Отрова.
— Да не ги прегориш — предупреди я Брам и завъртя наденичките с единия край на пръчката, показвайки кафеникавата им долна страна. — Ако са вълшеблени създания, толкова по-добре. Ще се чувствам по-малко виновен, ако затворя в клетка вълшеблена твар, отколкото, ако хвана някое насекомо. Нали знаеш, че от всички същества, които пълзят из Владенията, вълшеблените твари са най-гнусните.