Выбрать главу

— Как е там? Там… — Отрова преглътна — …навън?

— Имаш предвид отвъд мочурищата ли? — уточни Брам. — Във всички случаи по-добре от тук.

Девойката изпита някакво странно вълнение. Никога досега не беше чувала някой да говори така за света отвъд мочурищата. Дори старият Чевръстин, който разказваше за какви ли не чудесии и опасности, никога не бе казвал, че светът навън е по-добър.

— Естествено има места, където е по-разумно никога да не стъпваш… — продължи ловецът на духове. — Древните градове например… Те гъмжат от вълшеблени твари. Из планините бродят таласъмски племена, а в подземните пещери дебнат тролища и джуджери. Казват, че тези места вече не са човешки Владения — вълшеблените твари са ги отнели от нас и сега са техни. И това не се е случило много отдавна… За нас, хората, може да се каже със сигурност едно нещо — ние никога не сме знаели как да бъдем единни. — Мъжът погледна към тъмните мочурища, където въздухът гъмжеше от жужащи насекоми. — На нас обаче не ни е съдено да живеем в места като това. Хората са призвани да господстват над равнините, хълмовете и долините, а не да се спотайват из шубраците и блатата и да се крият в планините — заяви Брам и отново обърна поглед към огъня. — Поне така трябва да бъде, мисля аз.

Отрова се въздържа от коментар и вместо това попита:

— Искаш ли наденичка? Мисля, че четири ще ми дойдат малко множко.

* * *

Известно време тя остана да лежи будна край играещите пламъци, заслушана в разнасящото се изпод одеялата хъркане на Брам, като се стряскаше при всеки нощен шум. Около огъня се носеха миниатюрни насекоми, а от дърветата, заобикалящи голия хребет, се дочуваха звуци от стъпки и от време на време изхрущяваше по някоя прекършена вейка. И не толкова неудобството да лежи на гола земя й пречеше да заспи, колкото страхът от малките отровни обитатели на блатото. Отрова се удивляваше как може опитен пътешественик като Брам да бъде толкова безгрижен.

След като се увери, че спътникът й е заспал, момичето си поплака мъничко. Просто не можеше да прогони от съзнанието си образа на Сечко и изражението на лицето му в мига, когато Чевръстия му донесе трагичните известия. Когато тя се върна от хижата на възрастния пътешественик, баща й още не беше станал от сън и девойката успя да събере набързо най-необходимото за из път, без да се налага да говори с него или с Лайкучка. Що се отнася до последната, момичето подозираше, че мащехата и се е пъхнала обратно под завивките и се е преструвала, че е спала като камък през цялата нощ. Сечко имаше изключително здрав сън; щом истеричните писъци на жена му при вида на подхвърленика не го бяха разбудили, едва ли щеше да се разсъни и от лягащата си отново Лайкучка.

Ала най-много от всичко Отрова съжаляваше, задето не бе оставила някаква прощална бележка или съобщение. Чувството за вина, което я измъчваше заради начина, по който бе напуснала дома си беше силно, ала въпреки че се боеше, че срещата с баща й би могла да промени решението й и да я накара да остане, Сечко заслужаваше повече от обясненията на един почти непознат нему човек за това какво е решила да стори дъщеря му. Защо не се бе сетила да му остави няколко утешителни думи — нещо, което да го накара да повярва, че не го изоставя завинаги, а само за известно време?

Вече беше твърде късно. Щом затвореше очи, го виждаше как ридае и се мъчи да открие някакъв смисъл в думите на Чевръстин, който стои умърлушен до него. Защо е заминала? Къде е отишла? Кога ли ще се върне? Отрова си представи как Лайкучка се опитва да го утеши, съзнавайки, че не може да му каже цялата истина, ала същевременно доволна, задето момичето с теменужените очи се е махнало от живота им. Сечко бе изгубил две дъщери наведнъж, но най-лошото беше, че вълшеблените създания бяха взели едната, оставяйки на мястото й някакво чудовище, и сега той и съпругата му трябваше да се грижат за него, ако искаха да запазят крехката надежда, че някога ще видят отново децата си. Такъв обаче бе животът в Черните блата.

Накрая девойката се надигна от мястото си край огъня и се приближи до каруцата. Под платнището имаше място, където Брам държеше хранителни припаси и различни принадлежности за пътуванията си. Тя ги свали на земята до огъня, след което се намести с одеялото си на вече освободеното пространство и дръпна платнището отгоре си. Металните съдини издрънчаха, докато се завиваше, ала не успяха да смутят съня на ловеца на духове. Съвсем скоро Отрова вече се унасяше в уютния и топъл пашкул, който си бе направила, заслушана в равномерното дишане на гринтата и пърхането на блатните духчета в металните им затвори.