— Не си погледнала нагоре — усмихна се мъжът.
Отрова вдигна глава и взорът й се плъзна по зеления балдахин, където дърветата сливаха короните си. Там, в цялото си великолепие, се издигаше Щитоград, и тя нямаше друг избор, освен да затаи дъх, докато изпиваше с очи изумителната гледка.
ЩИТОГРАД
Точно в този момент, повече от всеки друг път, Отрова осъзна истинските мащаби на нещата.
Целият й живот бе преминал под похлупака на Черните блата и нито веднъж не бе зървала небосвода в пълната му необятност, защото влажните листа на дърветата ограничаваха взора й. Освен това мочурищата бяха равни и хълмовете като онзи, където двамата с Брам бяха лагерували през първата нощ, бяха голяма рядкост. Е, в интерес на истината, имаше няколко кътчета, откъдето човек можеше да погледне над върхарите на дърветата и да съзре широтата на заобикалящия ги свят, ала кракът на Отрова никога не бе стъпвал там. И ето, че сега пред очите й се откриваше невероятна картина.
Над короните на дърветата, растящи по високия склон, се извисяваше най-голямата стена, която Отрова беше виждала през живота си. Тя се издигаше толкова високо, че девойката трябваше да наклони докрай главата си назад, за да зърне върха й. Тази гигантска стена се простираше докъдето поглед стига и в двете посоки, след което се губеше, най-вероятно защото се извиваше нанякъде. Беше изградена от тъмна скала, а назъбената й, неравна повърхност бе осеяна с всевъзможни грапавини и бразди, с които стихиите я бяха увенчали през хилядолетното й съществувание. Не, тази стена не бе сътворена от човешка ръка — тя бе създадена от непреклонната сила на природата. Земята — цялата земя — се издигаше на повече от триста метра височина. Отрова имаше чувството, че е прекарала целия си досегашен живот на едно стъпало от някаква невъобразима гигантска стълба и току-що се е приближила до подножието на следващото. Меко казано, бе зашеметена.
— Май се ококори, а, момиче? — ухили се Брам, неспособен да скрие възторга в гласа си при вида на онемялата си от изумление спътничка.
От сегашното си местоположение Отрова можеше да види съвсем малка част от Щитоград, защото наклонът беше изключително стръмен. В момента наблюдаваше големите метални платформи, които се издигаха и спускаха покрай стената, потъвайки в огромни железни съоръжения, бълващи пушек, за да запъплят отново нагоре към главозамайващите висини. Там се виждаха екзотични постройки, кацнали на самия ръб на пропастта, някои, от които почти се бяха надвесили над нея — мамещи обещания за чудесата, които криеше този необикновен град.
— Затвори си устата — побутна я Брам. — Както си зяпнала, приличаш на змия, която се опитва да преглътне яйце.
Отрова му хвърли изпепеляващ поглед, засегната, задето я е видял в такова състояние. Вече се приближаваха към сградите в подножието на стената. Там чакаха и други талиги, както и множество пътници, пременени с най-различни одежди, над които бдяха стражи с шлемове и дълги извити саби, висящи на коланите им.
Девойката се стегна малко, недоволна, че е издала неопитността си по такъв начин. Ако светът беше толкова страшен и жесток, както Чевръстия я бе предупредил, значи не можеше да си позволи никой да разбере колко малко всъщност знаеше за него. Изведнъж се почувства като невръстно дете — изпълнена с въодушевление от новото и със страх от неизвестното. Брам подръпна единия си рунтав мустак с ръка.
— Наричат го Щитоград заради тази гигантска стена — обясни той. — Нали знаеш, че Черните блата са изцяло оградени от нея. Тя загражда голям участък от света — широка е стотици километри, а височината и е около триста метра. Сега мочурищата са под морското равнище; ето защо там винаги е толкова влажно.
Спътничката му обмисли внимателно думите му, без да даде израз на някаква емоция по лицето си. Значи тя бе възприела погрешно нещата. Не Щитоград се издигаше толкова високо над Черните блата, а блатата се намираха прекалено ниско спрямо него. Щитоград бе разположен на същата височина, както и останалата част от земята. Това означаваше само едно — че Отрова бе прекарала целия си досегашен живот в една огромна кална дупка.
— Някой знае ли защо е станало така? — попита момичето. Брам изсумтя въпросително и тя трябваше да уточни: — Защо земята е пропаднала по този начин?
Ловецът на духове отново обърна поглед към тътрещата се гринта, която ги отвеждаше все по-близо до скупчените една до друга постройки.