Известно време никой от двамата не каза нищо. Брам държеше поводите на гринтата и я направляваше в мудния поток от други талиги и каруци.
— Смяташ ли, че можеш да узнаеш къде е той? — наруши първа мълчанието девойката.
— Може би — отвърна спътникът й. — Но си мислех, че не е моя работа.
— Не е — рече Отрова. — Мога да го открия и сама.
— Сигурен съм, че можеш — кимна мъжът. — Нямаш никаква нужда от мен — добави, опитвайки се да звучи саркастично.
Двамата отново замълчаха.
— Значи знаеш къде е, така ли? — подхвърли тя.
— Никога не съм казвал подобно нещо — възрази ловецът на духове.
— Но ако разбереш къде е, ще ми кажеш ли? — не се отказваше момичето.
— Ако ме помолиш.
— Е?
— Какво „е“?
— Къде може да е той?
— Откъде да знам? Никога не съм чувал за него.
Отрова изскърца със зъби и преглътна язвителния си отговор. Брам я изгледа косо и нахлупи широкополата си шапка над рунтавите си вежди.
— Мога да ти предложа една сделка — каза той след малко.
Момичето се загледа настрани, правейки се, че предложението му изобщо не я интересува.
— Каква сделка?
— Ще ти помогна да го откриеш — обясни ловецът на духове. — А ти ще ми дадеш два сребърни суверена, когато го намерим.
— Що за сделка е това? — възмути се Отрова, вбесена от дързостта му. — Мога да го открия и сама.
— Да, така е — съгласи се Брам. — Но ти изобщо не познаваш този град, не познаваш жителите му и не познаваш привичките им. Може и да се справиш, защото имаш характер и съобразителност, но най-вероятно ще свършиш на някоя тъмна уличка, и то за много по-малко от сребърния суверен, който ми предложи, да не говорим за другите монети, които звънтят в торбата ти.
— Стой далеч от тях! — изсъска девойката.
— Колко струва един обяд в гостилница в Щитоград? — изпита я светкавично Брам.
Този въпрос я свари неподготвена. Мозъкът й заработи трескаво и тя предположи, че тук би трябвало да е по-скъпо, отколкото в Черните блата.
— Три медни марки — заяви Отрова.
— Ха! — възкликна спътникът й. — Ще бъдеш мъртва, преди още да си извадила парите си! Медните марки дори не вървят тук!
— Тогава няма да си поръчвам храна в гостилницата — вдигна рамене момичето.
— Това няма да ти помогне особено — изтъкна ловецът на духове. — Чужденците веднага се открояват в града, а те винаги са лесна плячка. Особено богатите. Нямаш никаква представа каква е стойността на един сребърен суверен, нали?
— Повече от твоята компания за една седмица — отвърна язвително тя.
— Вече си ми го обещала — отбеляза Брам. — Опитвам се да ти обясня, че аз познавам града и мога да ти помогна да намериш човека, когото търсиш. Това обаче ще ти струва още един суверен.
— Нямаш ли си духчета за ловене? — озъби се събеседничката му.
— Душебдение бележи края на сезона — отвърна й съвсем спокойно мъжът. — Затова сега съм тук. Можеш да ловиш блатни духчета само в блатата.
Отрова го изгледа навъсено. Мразеше да се оказва в това положение. Знаеше, че Брам е прав, ала продължаваше да бъде човъркана от мисълта, че ако се съгласи, ще се признае за победена. Не беше свикнала да разчита на някой друг. Колкото и извратено да изглеждаше, девойката се замисли над предложението на спътника си само поради една-единствена причина — защото Брам я мамеше. Ако един сребърен суверен беше прекалено много за едноседмичен преход с каруца, то какво означаваше предлаганата от него помощ?
— Добре — съгласи се накрая тя, наблюдавайки задръстената от талиги улица. — Два сребърни суверена. Когато открием Миногий.
— Знаех си, че здравият ти разум ще надделее — рече ловецът на духове с необичайно топъл глас. — Може да си голям инат, ама хич не си глупава.
В края на деня Отрова вече бе напълно убедена, че е постъпила правилно, когато се бе съгласила да приеме предложението на Брам. Чувстваше се изтощена и зашеметена от всички тези нови гледки и звуци, както и от усилията да се прави на незаинтересована през целия ден. Трябваше да признае, че спътникът й беше прав — докато бе с него, можеше успешно да се преструва, че не стъпва за първи път в Щитоград, ала без него щеше да се изгуби напълно.
Най-напред отидоха в един огромен закрит пазар, който бе по-голям от Чайкино и изобилстваше от всевъзможни павилиони, сергии, дюкянчета и щандове. Непрестанните викове и разправии на продавачите, търговците и клиентите ехтяха под ниския свод и се сливаха в някаква безсмислена какофония. Вътре беше сумрачно, защото единствената светлина идеше отвън, отвъд масивните медни колони, които поддържаха масивния купол. Навред се носеше уханието на печено месо, а от сенките непрекъснато изскачаха най-различни фигури, които се опитваха да привлекат вниманието им с изкуствените си усмивки и пресилените си жестове, за да им продадат от стоките си. Ловецът на духове вървеше пеша и водеше гринтата за поводите, а Отрова седеше в задната част на каруцата, защото той самият я бе помолил за това.