— Ще се опитат да ми задигнат съдините, ако никой не ги наглежда — беше й казал Брам и тя бе склонила да му помогне.
Сега се намираха пред една сергия, отрупана с най-различни екзотични лампи и фенери — зашеметяващи форми от стъкло, във всяка от които искреше меката, леко потрепваща светлина на блатно духче. Отрова се загледа в мъничките светещи топки, които пърхаха из затворите си и понякога се гонеха едно друго — в доста лампи имаше повече от едно, — ала не бяха малко и случаите, в които лежаха неподвижни на дъното. Употребата на разноцветно стъкло, комбинирано с багрите на блатните духчета, създаваше истинска феерия от всевъзможни оттенъци. По-спокойните бяха нашарени в зелено и синьо, а по-буйните — в огненочервено и пурпурно. Всички светилници бяха невероятно красиви — истински произведения на изкуството, — но Отрова не можеше да не изпита малко тъга при вида на горките блатни духчета, затворени вътре за забавление на заможните. Тя се зачуди дали обитателите на Чайкино изобщо са се замисляли някога на какво всъщност обричат тези ефирни създания, когато залагат въодушевено капаните си за всяко Душебдение.
Докато седеше в каруцата, тя слушаше с половин ухо пазарлъка между Брам и ниския, сбръчкан продавач на светилници. Спътникът й му показа няколко от духчетата, които носеше в колата. Металните съдини бяха така изработени, че капакът да се отваря постепенно, разкривайки неголям процеп, през който човек да надзърне вътре, без да има опасност духчето да изскочи. В крайна сметка Брам продаде пет от съдините си на сравнително изгодна цена. После се качи на капрата и подкара гринтата напред.
Прекараха по-голямата част от деня по този начин. Оставаше им да посетят още шест места в различни части на града — ловецът на духове й каза, че там щял да се срещне с търговци на едро, които ще изкупят товара му и ще го препродадат из другите райони на Владенията. В Щитоград просто нямаше такова търсене на луксозни светилници с духчета, обясни й Брам, ето защо се налагаше да продава на повече от един търговец. Докато ловецът на духове вършеше работата си, Отрова пиеше от изумителните гледки и звуци покрай нея, наблюдавайки всичко наоколо с пронизващия си взор.
Беше късна вечер, когато Брам се върна при каруцата, помъкнал някакво момиче на годините на Отрова след себе си. Девойката с теменужените очи я изгледа критично. Непознатата приличаше на дрипава, грохнала бездомница — бе облечена с груби, износени пътнически дрехи, а тъмнорусата й коса бе сплъстена и разчорлена. Може би щеше да изглежда красива, ако не бе толкова изтощена… и очите й нямаха този призрачен, отнесен вид.
— Не мога да повярвам — рече Брам. — Преди да те срещна, не бях виждал блатник, който да посмее да пристъпи извън родното си село, а ето че сега се натъкнах и на единствения човек на света, достатъчно заблуден, че да поиска да отиде там. И то точно в Чайкино!
— Отиваш в Чайкино? — възкликна изненадано Отрова, докато оглеждаше непознатата.
— Един от търговците на едро, с които работя, ще я откара — обясни ловецът на духове. — Когато споменах за теб, той веднага ми каза за това момиче. Помислих си, че може да искате да се видите, в случай че си… ъъъ… размислила. Дали да не се прибереш у дома.
Думите му трогнаха Отрова. Междувременно момичето я наблюдаваше без никакъв интерес.
— Защо искаш да идеш там? — попита я дъщерята на Сечко.
— Това си е моя работа — отсече непознатата, хвърляйки изнервен поглед към ловеца на духове. Очевидно не беше особено доволна, задето я бяха довели тук.
Отрова се замисли за момент и сама се изненада от себе си, понеже не изпитваше и най-малко желание да приеме предложението на Брам. Да се върне обратно щеше да е по-зле от това изобщо да не се бе отправяла на път. Обаче имаше едно нещо…
— Можеш ли да занесеш едно съобщение от мое име? — попита тя.
— За кого?
— За Сечко и Лайкучка.
Непознатата я изгледа студено. Имаше плашещо тъмни очи.
— Какво е съобщението?
— Кажи им… — започна Отрова и внезапно си даде сметка, че няма никаква представа какво иска да каже, нито пък знае с какви думи да ги накара да я разберат. Никога досега Сечко и Лайкучка не я бяха разбирали; тя беше странна и особена както за всичките си съселяни, така и за родителите си. Какво съобщение трябваше да им предаде, за да облекчи бремето им? В този миг Отрова изведнъж осъзна колко невъобразимо голяма беше бездната, зейнала между нея и родителите й.