— Защо просто не им кажеш, че съжаляваш? — предложи момичето с равен глас. Отрова беше изумена. Тя отвори уста, за да я попита откъде знаеше, след което я затвори отново. — Изписано е навсякъде по теб — отвърна непознатата.
Девойката с теменужените очи внезапно се почувства ужасно засрамена, задето това момиче бе прозряло емоциите й с такава лекота. Обикновено чувствата й бяха непроницаеми дори за хората, които я познаваха добре.
— Така ще бъде най-добре — рече тя. — Благодаря ти.
Непознатата кимна, след което хукна обратно към търговците на едро, които я чакаха за пътуването, без дори да се сбогува с Отрова.
Брам се почеса по тила, докато я гледаше как се отдалечава.
— Странна птица — изкоментира той.
Спътничката му бе присвила очи срещу залязващото слънце, докато се взираше в гърба на непознатото момиче.
— Забравих да й кажа как се казвам — изрече отнесено тя.
— Сигурен съм, че те ще се сетят, когато получат съобщението ти.
Отрова кимна разсеяно.
— Беше изключително търпелива, момиче — отбеляза Брам, докато гринтата теглеше опразнената от блатни духчета талига по сумрачните улици на притихналия град. Ловецът на духове бе изтощен от пазарлъците с търговците. Бяха му останали още няколко съдини, но той изобщо не се притесняваше за тях. Рано или късно щеше да ги продаде на частни клиенти. Той беше един от първите, които се връщаха от мочурищата след края на сезона, и винаги успяваше да пласира стоката си.
— Казах ти да не ме наричаш „момиче“ — напомни му Отрова. Тя разтри врата си, който се бе схванал от продължителното седене в каруцата, и попита: — А сега какво следва?
— Ами, когато започне следващият сезон, ще събера отново всичките си съдини и ще се отправя пак към мочурищата — въздъхна Брам с едва забележима нотка на примирение в гласа си.
— Имах предвид какво ще правим сега! — уточни девойката. — Мисля, че те наех да ми свършиш една работа.
Ловецът на духове се засмя тъй сърдечно, че мустаците му се разлюляха.
— Как бих могъл да забравя? Нека първо си намерим нещичко за хапване. Най-малкото ти дължа една вечеря, задето пази каруцата ми през целия ден.
— Ами Миногий? — попита Отрова.
— А — възкликна Брам и очите му проблясваха. — Той няма да се появи, докато не падне нощта.
— Познаваш ли го? — удиви се момичето.
— Узнах къде е — отвърна ловецът на духове. — Днес не се занимавах само с продажба на духчета. Макар и да подозирам, че дължа на един от търговците на едро услуга за информацията.
Отрова почувства как на лицето й разцъфва усмивка.
— Брам, ако не ме мамеше толкова нагло, щях да те прегърна.
Ловецът на духове изсумтя, а страните му поруменяха леко.
— Навярно ще преразгледаш това свое становище, след като се срещнеш с Миногий — рече мъжът. — Трябва да те науча на някои неща, докато се храним. Като това как да не бъдеш убита в Щитоград, след като се мръкне.
МИНОГИЙ
Нощта в Щитоград бе ужасяващо тиха. До този момент Отрова никога не си бе давала сметка колко шумни всъщност бяха блатните насекоми. Всяка нощ бе заспивала под цвърчащите трели на блатните щурци, джипирири и тръстикоплетци. Когато имаше пълнолуние, до ушите й достигаше далечното стържене на крарлите, които напъхваха косматите си, звездовидни туловища под кората на дърветата. А когато беше вкъщи, плискането на водата, проскърцването на подпорите и тихото дишане на Азалия в креватчето й бяха неизменна част от звуковата картина.
В Щитоград тишината изглеждаше по-шумна от всичко, което бе чувала някога. Едва доловимото скрибуцане на колелата, сумтенето на гринтата и дори шумоленето на рунтавото палто на Брам й се струваха оглушителни. Какофонията на насекомите от мочурищата бе заменена от монотонното бръмчене на машините, намиращи се в съседство. От време на време то бе нарушавано от изскърцването на врата или пиянски вик. Останалото бе мълчание.
Пътуваха бавно, като се оглеждаха внимателно наоколо, защото на няколко пъти предизвикаха интереса на най-различни групички, чиито представители се обръщаха и ги гледаха заплашително. Ярко-осветените табели над тъмните бърлоги съскаха и примигваха, докато минаваха покрай тях. Отрова и Брам седяха на капрата, загърнати в дебели рунтави наметала, и се опитваха да не обръщат внимание на арогантните погледи, вперени в тях.
— Опитай се да не изглеждаш изплашена — й беше казал ловецът на духове. — Не избягвай погледите им, но и недей да ги гледаш в очите прекалено дълго. Когато отклониш взор от техния — по-добре да го направиш първа, понеже те никога няма да го сторят — насочи погледа си напред, разбра ли? Не надолу, а напред. Погледът надолу означава подчинение и слабост. Трябва да изглеждаш така, сякаш имаш пълното право да бъдеш тук, но не бива да ги предизвикваш. Разбираш ли?