Тогава Отрова не бе кой знае колко сигурна, че разбира, ала все пак беше кимнала. Сега обаче разбра. Не смееше да игнорира навъсените погледи, които ги следваха, но и не смееше да ги посрещне, за да не се възприеме като предизвикателство. Това й напомни за една стара история, която беше чула от Чевръстин преди доста време — в нея се разказваше за принца на някаква екзотична страна, комуто се наложило да премине през клетка, пълна с гладни тигри. Девойката си спомни как бе карала стареца да описва отново и отново чудните зверове с тяхната ивичеста козина и смъртоносни движения, и си каза, че вече знае как се е чувствал въпросният принц.
Улиците сякаш се стесняваха и сградите от двете им страни като че ли надвисваха застрашително над тях, а фенерите ставаха все по-малко и все по-редки. Брам си даваше вид, че знае къде отиват, но начинът, по който пръстите му се свиваха и отпускаха около тоягата, скрита под наметалото му, издаваше колко напрегнат бе всъщност. Вече се намираха в бедняшките райони на града, където причудливите, издигнати хаотично постройки на Щитоград бяха започнали да се срутват една връз друга. От решетките на уличните шахти се издигаше пара, а покрай канавките сновяха едри плъхове. Колелата на каруцата проскърцваха, както обикновено, и гринтата не обръщаше никакво внимание на обстановката, ала кожата на Отрова бе настръхнала от натрапчивото предчувствие за опасност.
— …трябва да е пълен глупак, за да се навие да дойде тук… — измърмори на себе си ловецът на духове, изгърбен на мястото си.
— Знаеш ли къде е Миногий? — попита девойката.
— Зная само това, което ми казаха — отвърна Брам. — И дано наистина имаш основателна причина да го видиш. Ще благодаря на щастливите си звезди, ако се измъкнем живи оттук.
— Тогава защо изобщо дойде? — попита момичето, най-вече, за да чуе звука от собствения си глас, а не, защото толкова й се искаше да разбере.
Спътникът й подкара гринтата по една тясна и, както се оказа, доста неравна уличка, от чиито дупки и бабуни талигата се затресе и задрънча, заплашвайки да ги събори от капрата.
— Аз съм обикновен човек, Отрова — рече Брам. — И си мисля, че ти си честно момиче, което ще удържи на думата си, след като я е дало веднъж. Един сребърен суверен представлява това, което изкарвам за една година. Разбираш ли?
Спътничката му кимна. Цяла година труд. Малката монетка в джоба й олицетворяваше една година работа за този човек. Светкавичните изчисления, които направи наум за онова, което й беше дал Чевръстин, я накара да потрепери вътрешно. Или Брам беше прекалено беден, или старият пътешественик — много богат.
— А два сребърни суверена — рече Брам с приглушен глас — два сребърни суверена и парите, които изкарах днес… Това означава много за човек като мен. С тази сума мога да си купя къща. Може би дори стопанство. Мога да продам тази стара каруца и тази упорита гринта и да се махна оттук, преди да е станало твърде късно. Мочурищата не са за хората, а аз остарявам. Всяка година, когато се връщам там, рискувам да пипна я блатна охтика, я черногной, я нещо друго, което човек може да прихване там. И всяка година положението става все по-лошо.
Той погледна към Отрова и тя видя, че очите му са разнежени и замечтани под периферията на шапката му.
— Мое местенце, закътано в пазвата на планините, където всичко е покрито с трева и наоколо няма никакви хора на километри разстояние…
Момичето усети копнежа в гласа му. Разчитането на чуждите емоции никога не беше представлявало проблем за нея, а и Брам имаше достатъчно открит характер. Сега обаче тя осъзна истинското значение на отношенията им. Ловецът на духове през цялото време беше знаел, че монетите, които носеше в торбата си, бяха достатъчно, за да го направят богат човек — достатъчно, за да изживее останалата част от живота си в благоденствие и разкош. Той можеше да ги отнеме от нея във всеки един момент — тя бе абсолютно беззащитна пред мъж с неговата сила и ръст. Брам обаче бе човек, който очевидно вярваше, че трябва да заработи парите си, и ето — сега беше тук с нея и двамата кръстосваха тъмните улички на Щитоград, защото бяха сключили сделка. Изправен пред най-голямото изкушение в живота си, ловецът на духове бе доказал, че не е крадец.