Тъкмо слизаше от капрата, когато почувства масивната му, покрита с ръкавица длан на рамото си.
— Обещай ми, че ще внимаваш.
Девойката се обърна, кимна и стисна благодарствено пръстите му. Сетне се завъртя към вратата с двата кръга и потропа по нея.
Още при първото похлопване вратата се отвори — явно не бе нито заключена, нито залостена. Отрова хвърли последен поглед към Брам, който я наблюдаваше изпод периферията на шапката си, след което я бутна и надзърна вътре.
Пред нея се простираше дълго дървено стълбище, водещо надолу. От двете му страни имаше фенери, чието меко сияние осветяваше закачените по стените картини. На тях бяха изобразени подводни корали, риби и разтърсвани от страховити бури морски пейзажи. Момичето извика „Ехо!“, ала не последва никакъв отговор. В подножието на стълбите имаше завеса, украсена с мъниста и стъклени кристалчета.
Е, беше стигнала дотук и вече не можеше да се върне назад. Тя пристъпи напред, затвори вратата след себе си и започна да слиза бавно по стълбището. Когато стигна до средата, отново извика, но и този път не бе удостоена с отговор. Без да знае какво да прави, Отрова продължи надолу и когато стигна до завесата, я отметна встрани и надникна вътре.
Помещението, което се разкри пред очите й, беше изненадващо разкошно и изобилстваше от алени, пурпурни и златни орнаменти. Лакираните стени бяха окичени с най-различни препарирани морски обитатели — калмари, сепии, акули и други създания, които изглеждаха твърде екзотични, за да може Отрова да ги разпознае от описанията на Чевръстия. В средата на стаята се издигаше внушителна тумбеста печка с бакърен цвят, зад чиято решетка гореше огън, а до нея бе разположено елегантно кресло, обърнато с гръб към завесата.
— А — изрече един глас, тих като шепот и в същото време толкова силен, сякаш притежателят му се намираше до ухото й. — Отрова.
Девойката подскочи неволно, оглеждайки се наоколо. В следващата секунда погледът й бе привлечен от едва доловимо движение в креслото и тя забеляза покрития с тъмно пурпурен плат лакът, почиващ на облегалката.
Тъкмо щеше да попита откъде знаеха името й, но после си каза, че във всички легенди и предания, които беше слушала, този въпрос неизменно получаваше някакъв неясен и загадъчен отговор. Ето защо, за да избегне клишето и за да не бъде толкова предсказуема, тя избра друга стратегия.
— Миногий — произнесе с равен глас. — Щом знаеш коя съм, предполагам, че знаеш и защо съм дошла… Така ли е?
— Разбира се — отвърна Миногий. — Седни. Девойката едва сега забеляза второто кресло, разположено срещу това на домакина й, и се зачуди как така не бе успяла да го види до този момент.
Отрова пристъпи към него. Очите на препарираните морски твари сякаш я следваха с хищен интерес. Тук имаше нещо гнило, помисли си тя. Нещо много, много гнило. Момичето спря на няколко крачки от загадъчния си домакин, който, като се изключи лакътят му, бе почти изцяло скрит зад креслото.
— Предпочитам да остана права — рече тя. Миногий издаде странен съскащ звук, който можеше да е както смях, така и признак на недоволство.
— Настоявам — прошепна той.
Отрова се приближи до креслото, взирайки се в калмара на стената зад печката. Можеше да се закълне, че огромното му око не я изпуска от поглед. Кожата по задната част на врата й настръхна.
— Имам един въпрос — каза тя, когато докосна облегалката на свободното кресло и тръгна да го заобикаля. Още не можеше да види добре домакина си, ала вече виждаше цялата му ръка от пръстите до рамото. Дланта му беше бледа и осеяна с множество ранички, сякаш хиляди малки рибки бяха ръфали стръвно от нея, а ноктите му бяха почернели и изпочупени.
— Ела по-близо — прошепна Миногий.
Отрова си пое дълбоко дъх. Изведнъж изпита вледеняващ страх от това, което можеше да види, когато лицето на домакина й изникнеше пред нея. Тя насочи поглед към печката, зад чиято решетка огънят продължаваше да бумти. Това поне беше нещо истинско, нещо, на което можеше да се довери. Съсредоточи цялото си внимание върху тази решетка, докато заобикаляше креслото и се настаняваше в него.
— Няма ли да ме погледнеш, дете мое? — прошепна гласът от лявата й страна. Не можеше, просто не можеше да устои да не хвърли един поглед към тази удавена, разръфана ръка, но в следващия миг отново насочи вниманието си към огъня.
— Аз… — започна Отрова, усещайки, че трябва да каже нещо, само дето не се сещаше какво. В крайна сметка произнесе единственото, което й хрумна: — Страх ме е от теб.