Девойката продължаваше да трепери, но вече не се страхуваше толкова от уродливата твар в креслото. Изгаряше от желание да се махне от това място, ала имаше да свърши още едно нещо, преди да го стори.
— Отгатнах гатанката ти — рече тя. — Сега ти трябва да отговориш на въпроса ми.
Миногий се бе изгърбил в креслото си и изглеждаше дребен и немощен.
— Следвай пътя на север в продължение на три дни, докато зърнеш голяма кула, издигаща се на билото на хълм. После поеми на запад и дръж тази посока за един ден. Там ще откриеш Портала.
— Какъв портал? — попита Отрова.
— Из Владенията има много места, където двата свята се допират един до друг. По тези места, когато обстоятелствата са подходящи, човек може да премине от човешките Владения във Вълшеблените.
— Значи ще мога да се прехвърля във Вълшеблените владения чрез този портал?
— Зависи… — изкиска се ехидно Миногий — … от това дали онази ще те спипа, или не.
СВЪРТАЛИЩЕТО НА СКЕЛЕТНАТА ВЕЩИЦА
— Ето — рече Отрова и му подаде монетите. — Два сребърни суверена за предишните услуги и трети, задето ме докара дотук от Щитоград. Заслужи си ги.
Брам я остави да пусне трите сребърника в широката му длан, зареял скептичния си поглед в порутената постройка на върха на хълма. На фона на заобикалящите я поля, ширнали се под ярките слънчеви лъчи в тази прохладна вечер, тя изглеждаше като противен струпей.
Девойката затвори пръстите му около монетите и извърна глава, за да проследи посоката на погледа му. В същия момент тъмните й коси се развяха от нежния повей на вечерния бриз.
— Предполагам, че едва ли бих те изкушила с четвърти суверен? — попита тя с леко шеговит тон.
— Не бих отишъл там и за всичките пари на Владенията — заяви ловецът на духове и прибра суверените в кесията, висяща на кръста му. Той потупа разсеяно гринтата по главата, понамести шапката си и намръщи. — Ако не те познавах толкова добре, щях да се опитам да те разубедя. — Отрова само вдигна рамене. — Поне ми кажи защо — помоли я мъжът. — Така и така няма да се видим отново, затова поне ми защо.
— Вълшеблените твари отвлякоха сестра ми — въздъхна девойката. — Искам да си я върна.
— Ясно — кимна ловецът на духове и от начина, по който произнесе тази думичка, Отрова почувства, че разбираше. Те постояха заедно още известно време, гледайки безмълвно към занемарената сграда. Тя бе доста голяма и изглеждаше тъй, сякаш всеки момент ще се срути под собствената си тежест — уродливо стълпотворение от разкривени кули и тераси, оплескани със сажди прозорци и почернели фронтони. Цялото това съоръжение като че ли се разрастваше във въздуха и създаваше впечатлението, че горната му част е значително по-широка от основата. Дори посред бял ден Отрова имаше натрапчивото усещане, че постройката очаква и дебне търпеливо поредната хапка, която ще влезе вътре в нея. Бе заобиколена от лошо издигната ограда, изпъкваща на фона на синьото небе, но тъй като слънцето заслепяваше девойката, тя не можеше да прецени от какъв материал точно бе направена (сигурна бе обаче, че не е дърво). Значи това беше Порталът — мостът между човешките и Вълшеблените владения.
А вътре я очакваше Мийб — Скелетната вещица.
— Мийб е пазителката на Портала — прозвуча в съзнанието й гласът на Миногий. — Тя е сляпа и глуха, но не се заблуждавай. Може да те подуши. Освен това има две кучета — две кучета, които ще те разкъсат на парчета, ако те докопат. И те предупреждавам, дете мое — тя винаги е нащрек за натрапници. Иска скелета ти.
— Какво трябва да сторя? — бе попитала Отрова.