— Но ти, момиче — рече накрая възрастният мъж, — ти имаш от древния дух в себе си, също както и аз. Животът в Чайкино не може да те удовлетвори, защото виждаш доста по-далеч от носа си, за разлика от останалите.
— Понякога ми се иска просто да съм… щастлива — призна девойката. — Щастлива от това, което имам… Като другите момичета.
— Не! — отсече Чевръстин и махна рязко със сбръчканата си ръка. — Недей да смесваш удовлетворението с щастието, Отрова. Не забравяй, че… — добави той, загледан в огъня с отнесено изражение — …някои са родени на идеалното място за тях, а други трябва сами да си го потърсят.
Тази вечер беше Душебдение. Отрова бе прекарала деня в скитане из многобройните тресавища, пръснати около езерото, където се намираше Чайкино, и в събиране на гъбки и коренчета, които изравяше с помощта на малкия си ръждясал сърп. Тук бе толкова влажно, че ръждата оставяше своя отпечатък върху всички новоизковани метални изделия в рамките на година. Въпреки това обаче, блатните обитатели изобщо не се опитваха да си направят дървени или каменни сечива, с които да заменят железните — просто бяха вдигнали рамене и се бяха примирили. Отрова изруга, докато се мъчеше да отсече едно жилаво стъбло без особен успех, и за стотен път през този ден си пожела да разполага с нещо по-остро.
Когато пое към Чайкино, здрачът се бе сгъстил и душеклетките вече бяха окачени по дърветата. Кошничката й беше пълна с малки гъбки — навярно това щеше да ядоса не на шега Лайкучка, която изрично й бе казала да събере само най-големите, ала Отрова предпочиташе по-дребните, защото бяха далеч по-ароматни и вкусни. А и кой всъщност вършеше работата?
Девойката мина покрай две хлапета, които се катереха по горните клони на гъсто разположените дървета, за да закачат поредната душеклетка. Те не спираха да си бъбрят, докато нагласяха дървената сфера, в средата на която имаше запалена свещ. Самата свещ бе поставена в цветна стъкленица, която придаваше мек пурпурно-розов оттенък на сиянието й. Отрова погледна по-нагоре и зърна мускулестото туловище на една блатна змия, увита около дебел клон, ала за щастие влечугото не проявяваше никакъв интерес към вкусните хапки под себе си, които дори не подозираха за присъствието й. По това време на деня блатните змии обикновено нямаха апетит; но ако децата се бяха качили на дървото няколко часа по-рано, когато метаболизмът на влечугото бе активиран от оскъдната слънчева светлина, то щеше да навие жестоките си пръстени около тях и да направи костите им на желе, докато телцата им се парализират напълно. Отрова се зачуди колко ли пъти още децата щяха да се изплъзват от пълзящата гибел, преди да попаднат в смъртоносната й прегръдка.
Тя се заизкачва по платформите на Чайкино, които щяха да я отведат до колибката им. Въздухът бе хладен и изпълнен с бръмченето на насекомите и ленивото цамбуркане на по-едрите блатни обитатели. Големи водни кончета се стрелкаха напред-назад из сенчестите усои като екзотични махала, а по езерната повърхност пълзеше гъста бяла мъгла, скривайки я под булото си.
Поселището бе построено по такъв начин, че Отрова трябваше да мине покрай доста колиби, докато стигне до своята. На повечето платформи се издигаха по няколко къщурки — вратите им гледаха към центъра, а гърбовете им се обрамчваха от тесни дървени тераски. Мрачни кръгли прозорчета, разделени на четири от рамките, се взираха намръщено в езерото. Мъждукащото сияние, което струеше от тях, се сливаше със светлината на насмолените факли, забучени в стърчащите по краищата на всяка платформа пилони. От каменните коминчета, прорязващи тръстиковите покриви на хижите, се виеха тънки струйки дим и се губеха сред короните на дърветата.
Отрова тъкмо бе стъпила на последната платформа, която я делеше от колибката им, когато до слуха й достигнаха развълнувани детски гласове. Момичето не искаше да се среща с превъзбудените от предстоящото празненство хлапета — те не я харесваха и тя изпитваше същите чувства към тях, — ала за съжаление нямаше начин да се шмугне незабелязана. Трябваше да заобиколи платформата и да мине по мостчето, водещо до нейната хижа, ето защо въздъхна тежко и продължи стоически напред.