Засега нямаше какво повече да види в тази зала, а и не смееше да се бави прекалено дълго, защото скоро щеше да се стъмни. Отрова се обърна с лице към коридора, по който бе дошла — тепърва възнамеряваше да проучи докъде стигаше и в другата посока. Все още не знаеше къде се намира второто куче и трябваше да си намери добро скривалище, преди да… настъпи… нощта…
Кръвта замръзна в жилите й. Прозорецът в края на коридора беше тъмен. Слънцето бе залязло. Беше готова да се закълне, че не бе прекарала в сградата повече от четвърт час, ала ето, че през този кратък времеви отрязък денят се бе превърнал във вечер, а вечерта — в нощ. Подземието! Трябваше да се върне в подземието!
Ала вече бе прекалено късно. От далечния край на коридора — там, където той се губеше зад ъгъла — се разнесе тежкото скърцане на дървени стъпала и един продран, дрезгав старчески глас проехтя из къщата:
— Подуших те, миличка! Идвам за костите ти! Скелетната вещица се бе събудила.
ПИПЕРЕНО ЗРЪНЦЕ И КОТАРАКЪТ
Отрова се бе вцепенила от ужас и не можеше да помръдне. В съзнанието й проблесна безумна идея — дали пък не можеше да се добере до подземието преди Скелетната вещица да е стигнала там? Имаше ли време да се изкатери обратно по улея, или вече бе твърде късно? Бе впримчена между страха да навлезе във вътрешността на къщата и страха от създанието, което се спускаше по скърцащите стълби. Същевременно топуркането на горния етаж се превърна в барабанене — очевидно кучетата сновяха енергично насам-натам из помещението, възбудени от гласа на господарката си. Неспособна да вземе някакво решение, девойката пилееше безценни секунди на прага на залата с котела.
— Не се крий, мъниче! Ще си направя зарчета от кокалчетата на пръстите ти! Ще изсмуча костния ти мозък до капка!
Котаракът измяука и отново задраска по вратата.
Момичето най-накрая направи своя избор. Всичко бе за предпочитане пред това да се озове лице в лице със собственика на този ужасен глас. Тя се закатери по стълбището. Трябваше да прави огромни крачки, за да взима високите стъпала, при което роклята й се опъваше почти до скъсване по бедрата й. Когато успя да се добере до терасата, тя погледна към котела и най-накрая видя какво се вареше вътре. Кости. Трябваше да се досети.
Котаракът отстъпи разтревожено назад, щом Отрова се приближи към него, ала тя не му обърна никакво внимание. Девойката натисна дръжката и вратата веднага се отвори. Черното животинче мигом се шмугна в открилия се процеп, а момичето огледа набързо коридора от другата страна. На пръв поглед изглеждаше пуст, ето защо тя прекрачи прага, без да губи време, и затвори вратата след себе си.
Отрова тичаше запъхтяна по коридора, а зловещите закани на Скелетната вещица ехтяха зад нея. Някъде отпред се разнесе гърлен лай, към който се присъедини още едно кучешко гърло. Това означаваше, че зверовете се бяха разпръснали. Беше прекалено тъмно и очите й едва различаваха очертанията на предметите — както на долния етаж, и тук по стените бяха закачени черепи със свещи в челюстите си, но нито една от тях не бе запалена. За какво му е на слепеца светлина?
Изведнъж котаракът спря пред една странична врата и погледна с очакване девойката. По-близкият лай вече отекваше с оглушителна сила и тя чу как една от вратите в коридора се блъска в рамката си, докато кучето се хвърля свирепо отгоре й. Момичето изхлипа уплашено. Само няколко сантиметра дърво стояха между нея и ръмжащото изчадие от другата страна.
— Ще те спипам, хубавице моя! Където и да се скриеш, пак ще те надуша! — проехтя гласът на Мийб от долния етаж.
Водена от мисълта, че котаракът ще иска да отиде там, където няма кучета, Отрова открехна страничната врата и се промъкна вътре след черния си водач. Озова се пред стръмно стълбище, което се изкачваше до друга врата. Почти бе стигнала до нея, когато тя внезапно се отвори и там, държейки запален метален свещник, се появи момиче на нейната възраст, облечено с нощница.
— Влизай вътре! Бързо! — прошепна й тя. Очите й бяха разширени от страх. Отрова не се поколеба и за миг — втурна се в стаята и остави на непознатото момиче да затвори вратата след нея.
Помещението, където се озова, изглеждаше доста малко за стандартите на постройката, а мебелировката му бе с обичайните за човешките жилища размери. Пред покрития със завески прозорец имаше легло, а до едната стена бе разположен скрин с резбовани чекмеджета, върху чиято повърхност се виждаха гребени, кокалени фиби и едно огледало. Имаше още дрешник, малка плетена кошничка за котката и огнище с приготвени въглени и клонки, които само чакаха някой да ги запали. Съвсем обикновена момичешка спалня, като се изключи това, че беше необичайно тъмна, защото единствената светлинка идеше от свещника, който сега бе поставен върху скрина, до огледалото. Обитателката на стаята бе нежно и деликатно създание със златисти къдрици и големи, влажни сини очи. Първото нещо, което русокосата девойка бе направила, след като остави свещта, бе да грабне едно флаконче с парфюм и да напръска гостенката си с него от главата до петите. Отрова трепна, но не посмя да възрази. Парфюмът бе ужасен — всепроникващо, сладникаво ухание на теменужки, — но бе повече от очевидно, че бе предназначен да я скрие от свръхчувствителното обоняние на Скелетната вещица.