Отрова замръзна неподвижно като статуя.
Ръцете на Мийб започнаха да обхождат ръба на леглото и зашариха по долната страна на дюшека. Отрова се долепи до стената, затаила дъх, докато изпочупените нокти на старицата минаха на сантиметър от бузата й.
— Да, точно тук…
Изведнъж лицето на вещицата изникна пред погледа й под трепкащата светлина на свещта — явно Мийб бе решила да подуши и под леглото. Отрова едва успя да потисне ужасения си писък, когато месестият, покрит с изпъкнали вени нос нахлу в скривалището й и големите му ноздри започнаха да се разширяват и свиват периодично.
— Подушвам те… — изхриптя старицата.
В този миг котаракът измяука и изскочи изпод кревата, одрасквайки чувствителния нос на вещицата, след което се стрелна светкавично между краката й. Мийб нададе нечленоразделен вой от болка и изненада, надигна се и отстъпи назад към вратата, предпазвайки безценния си нос с ръка.
— Ох! Ох, тази гнусна твар! Носът ми! Носът ми! Ще го пипна, ще видиш! Този котак ще свърши в котела!
Ала котаракът вече бе избягал надолу по стълбите. Скелетната вещица изсумтя недоволно и също излезе от стаята.
— Ще се върна, ужасно дете! — закани се тя, докато се спускаше по стъпалата. — Ще се върна и ще видиш тогава! И ти ще свършиш в котела заедно с проклетия си котарак! И с тези думи тя затръшна вратата зад гърба си.
Отрова продължаваше да трепери, когато русокосото момиче се приближи до леглото и наздърна под него, държейки свещника в едната си ръка.
— Не се тревожи — рече спасителката й. — Паметта и е ужасно слаба. До довечера със сигурност ще забрави какво е казала.
Отрова изпълзя изпод леглото и позволи на момичето да й помогне да се изправи.
— Аз съм Пиперено зрънце — представи се срамежливо непознатата.
— Отрова — гласеше отговорът на тъмнокосата девойка, докато присядаше на леглото.
— Така ли се казваш? — попита невярващо Пиперено зрънце. — Интересно име.
— Сама си го избрах.
Русото момиче се оживи.
— И аз сама избрах своето! — сподели въодушевено тя. — Мийб никога не ме нарича по име. — Тя остави свещника на пода и приседна до Отрова. — Имаш чудесна коса. Толкова ми се иска и моята да беше права…
Отрова не знаеше какво да отвърне, ето защо смени темата.
— Какво правиш тук? — попита тя.
— Аз живея тук — заяви гордо Пиперено зръце. — Това е моята стая! — Тя се изправи и започна да събира фибите, които Скелетната вещица бе разпиляла по пода. — Извинявай, задето е толкова разхвърляно.
Тъмнокосата девойка я гледаше изумено. Спасителката и сякаш напълно бе забравила, че Отрова е била на сантиметри от хватката на вещицата, и не спираше да бъбри, докато подреждаше.
— Мисля, че винаги съм била тук. Във всеки случай, не мога да си спомня нищо от живота си преди това. Чистя, разтребвам и поддържам огньовете — такива неща. Трябва да вариш костите в продължение на цял ден, докато станат достатъчно меки, че да може Мийб да ги яде. Тя много обича и бульона от костен мозък…
— Значи ти се грижиш за къщата? — попита смаяно Отрова.
— Тя ще ме изяде, ако не го правя — отвърна Пиперено зрънце, сякаш това беше най-обикновеното нещо на света.
Чернокосото момиче отново не знаеше какво да каже в отговор.
— Да не се случи нещо на котарака? — разтревожи се Отрова, ослушвайки се за присъствието на Скелетната вещица. Съдейки по приглушените й викове, навярно вече бе слязла долу, а кучетата й ръмжаха и лаеха.
— Андерсен? Нищо няма да му се случи — увери я Пиперено зрънце. — А ти какво правиш тук?
— Опитвам се да отида във Вълшеблените владения. Трябва да спася сестричката си.
— Сериозно? — удиви се русото момиче. — Колко вълнуващо!
Отрова я изгледа по начин, който трябваше да я убеди в сериозността на това начинание, ала Пиперено зрънце само се усмихваше, сякаш изобщо не разбираше за какво става дума. Миг по-късно черният котарак се промъкна отново в стаята и се заотърква в краката на стопанката си.
— Андерсен! — зарадва се светлокосата девойка, наведе се и започна да го гали. Животинчето хвърли укорителен поглед към Отрова, преди да се отдаде на удоволствието, сякаш искаше да каже: „Ето, спасих ги кожата, виждаш ли какви жертви правя за някои хора…“