Девойката се досети за причината за глъчката, преди още да е заобиколила къщурката на съседите си. По едно от въжените мостчета, свързващи платформата, на която се намираше, с останалите, вървеше мъж, следван от шумна група деца. Той не им обръщаше никакво внимание и пристъпваше енергично, леко приведен под тежестта на множеството метални съдини, които висяха по гърба му и подрънкваха при всяка негова крачка. Бе облечен целият в кожи, носеше дебели рунтави ръкавици и голяма вехта шапка, а лицето му се увенчаваше от прошарени бакенбарди и дълги, провиснали мустаци. Ловец на духове.
Отрова се спря, за да го разгледа — не толкова от любопитство, колкото поради желанието си да подразни Лайкучка, прибирайки се възможно най-късно. Ловецът на духове идваше в поселището на всяко Душебдение, за да изкупи блатните призраци, които жителите на Чайкино бяха хванали в своите душеклетки. Отрова си припомни, че през тази вечер той не се изявяваше точно като ловец, защото се сдобиваше с духчетата посредством търгуване и пазарлъци, ала през останалото време от годината навярно оправдаваше прозвището си. На Душебдение ловът на горките блатни духчета просто се превръщаше в публичен спектакъл.
През тази нощ, когато луната бе в точната си фаза, блатните духчета излизаха и подемаха своите вихрени танци. Момичето с теменужените очи смяташе, че са изключително красиви — феерични кълба ефирно сияние, от които се сипеше дъжд от искри, докато кръжаха и се носеха едно около друго. Никой не знаеше защо всяка година се появяват в една и съща нощ, нито пък защо танцуват и променят цветовете си, минавайки през зашеметяващи сетивата нюанси, които отиваха отвъд пределите на човешкото зрение. Някои предполагаха, че това представлява екзотичен брачен ритуал, а други твърдяха, че са мъртви души — децата, които блатото бе отнело от тях, се връщаха, за да навестят своите близки.
Ако последното беше вярно, Отрова намираше за меко казано странно обстоятелството, че съселяните й ги подмамваха като пеперуди в душеклетките и ги затваряха вътре. Разноцветното сияние в центъра на кафезите привличаше блатните духчета и те оставаха там, докато свещите догарят. Всяка клетка бе снабдена с връв, дърпането на която веднага залостваше решетестата вратичка и ефирното създание попадаше в капан, от който не можеше да се измъкне. Оставаше само да се занесе дървената сфера на ловеца на духове.
Съседът й отвори вратата на хижата си в мига, в който ловецът на духове вдигна покритата си с ръкавица ръка, за да похлопа. Отрова познаваше достатъчно добре киселата усмивка, разцъфнала на лицето на Зъберин. Той не искаше да пусне пришълеца в дома си, ала в крайна сметка беше Душебдение и никой не можеше да му откаже. Ловецът на духове щеше да остане в дома му, да яде от храната му и да спи в леглото му, а на сутринта щеше да изкупи всички блатни призраци, които жителите на Чайкино бяха уловили, и да ги затвори в металните съдини, подрънкващи на гърба му. Сетне щеше да ги отнесе някъде другаде, където да затворят искрящите създания в стъклени фенери и да ги продадат на онези, които бяха достатъчно заможни, та да си позволят подобен лукс.
Ловецът на духове влезе в къщата, оставяйки разочарованите хлапета на платформата, но те веднага се скупчиха около прозорците на хижата, надявайки се да зърнат нещо любопитно. Отрова продължи по пътя си. Не можеше да разбере какво толкова интересно има в един ловец на духове — появата му неизменно предизвикваше сензация, докато на хората, откривани полуизядени от блатните паяци, рядко им обръщаха и половината от това внимание. Навярно, защото последното се случваше доста по-често и съселяните й отдавна бяха свикнали с набезите на многокраките гадини.
Когато се прибра, завари мащехата си пред огнището. Меднорусата й коса бе обтегната назад и откриваше лицето й. Сечко — баща й — седеше наблизо, а кошарката на Азалия бе до краката му.
— Явно ти е било доста приятно да събираш гъби, щом се връщаш чак сега — подхвърли Лайкучка, без да вдига поглед от гърнето, което разбъркваше. Когато най-накрая се обърна към момичето, добави: — И си набрала от дребните, въпреки че те помолих да не го правиш.
Отрова я изгледа безмълвно с невъзмутимите си теменужени очи. Пулсиращата вена на слепоочието на мащехата й свидетелстваше, че е ядосана не на шега, ала явно гледаше да се въздържа пред съпруга си. Сечко ги наблюдаваше с онова изражение, което неизменно се изписваше на лицето му, когато жена му и дъщеря му бяха заедно. Изражението на човек, опитващ се да държи куп скъпи чинии, които всеки миг може да паднат и да се строшат на парчета.