— Остави ти там — въздъхна пресилено Лайкучка и посочи масата зад гърба си. — Сега супата ще стане блудкава, след като не донесе гъбите навреме, но какво да се прави… — изкоментира и отново насочи вниманието си към гърнето. Отрова тъкмо възнамеряваше да се прибере в стаята си, когато мащехата й заговори отново: — Правя всичко, което е по силите ми, за да се разбираме с теб, Напръстниче. Всичко, което е по силите ми. Защо трябва все да ми правиш напук?
— Казвам се Отрова — напомни й момичето с теменужените очи. Лайкучка избягваше да я нарича така, защото добре знаеше причината, поради която девойката си бе избрала това име. — Няма защо да се чувстваш онеправдана, Лайкучка. Аз просто правя напук на всички.
— Отрова, недей да говориш така на майка си — обади се загрижено Сечко. — По-добре виж как е Азалия.
Този път дъщеря му не направи обичайната си забележка, макар че от месеци го поправяше всеки път: не майка, а мащеха. Въпреки това мъжът не спираше да нарича Лайкучка майка на Отрова, а тя пък неизменно се обръщаше към нея с Напръстниче. „Каква идиотска ситуация“, помисли си момичето.
Всъщност тя не обвиняваше нито баща си, нито мащехата си. Бе абсолютно убедена, че Лайкучка обича истински Сечко, най-малкото по свой собствен начин — навярно поради тази причина гледаше да не я хока прекалено грубо пред него. Сечко също обичаше Лайкучка, макар Отрова да подозираше, че всеки път, когато я погледне, вижда първата си жена Далнина. Баща й просто бе приклещен между двама неприятели, ала обичаше всеки от тях по различен начин.
Отрова не завиждаше на щастието му — дори и в случаите, когато забравяше рождения й ден, защото бе прекалено погълнат от грижи за съпругата си, — ала не можеше да престане да бъде трън в петата на Лайкучка.
Ако мащехата й просто беше себе си, може би нещата щяха да бъдат наред. Всичко бе заради този нелеп спектакъл, който тя настояваше да играе. Твърдеше, че не се опитва да замести Далнина, ала в крайна сметка правеше точно това. Мъчеше се всячески да създава домашен уют и обожаваше да готви, да чисти и да разпитва Отрова как е минал денят й; с две думи, правеше всичко по силите си, за да бъде грижовна съпруга и майка. Обаче всичко това бе фалш и момичето с теменужените очи бе достатъчно проницателно, за да го забележи. Истинската Лайкучка и пет пари не даваше за домашния уют. Тя просто искаше да води безгрижен и нехаен живот — да си живурка безпроблемно като героите от приказките, които разказваха за стъклени пантофки, три желания и вълшебни пръстени. Отрова помнеше как русокосата хубавица се прехласваше от историите, които Чевръстия разказваше от централната платформа през онези дни, когато беше в Чайкино. Помнеше и звездите, които проблясваха в очите й. Лайкучка бе изключително красива, знаеше добре това и жадуваше да бъде принцеса с цялото си сърце. Въпреки всичко, всеки път, щом разказите на Чевръстия приключваха, тя се прибираше начумерена вкъщи и мърмореше, че никога не е чувала подобни измишльотини и врели-некипели.
Лайкучка бе станала съпруга и мащеха, защото си мислеше, че е длъжна да го направи. Тя беше поредният човек, носещ се по течението на реката на живота, който се бе вкопчил в някаква плаваща греда и се държеше здраво за нея, защото се боеше да се пусне. Както всички други обитатели на Чайкино, Лайкучка просто нямаше сили да плува сама.
Като й създаваше главоболия, Отрова всъщност и правеше услуга. Най-малкото, така животът й ставаше доста по-интересен.
Девойката приседна до кошарката на Азалия. Сечко й се усмихна. Той имаше добродушно, обикновено лице, прорязано от бръчки — неумолимите отпечатъци на грижите. Косата и мустаците му бяха кестеняви, а кафявите му очи сякаш бяха поизгубили от блясъка си след кончината на Далнина. Отрова го обичаше поради същата причина, поради която обичаше и Азалия; просто не можеше другояче.
Сега сестричката й беше почти на четири годинки. Бе достатъчно голяма, за да лудува самичка из къщурката, но не биваше да я оставят без надзор. Обитателите на Чайкино не позволяваха на малчуганите да излизат сами от домовете им, докато не станеха достатъчно големи, че да осъзнаят опасността от евентуално падане в блатото, както и преди да се научат да плуват в някой от по-безопасните водоеми, където нямаше козириби. Мъничето се усмихна и протегна ръчички, щом видя кака си да се надвесва над него.
— От-ро-ва! — изчурулика звънко Азалия.
Девойката я вдигна от кошарката, притисна я силно до гърдите си и я сложи в скута си. Явно убедено, че свободата е на една ръка разстояние, детенцето се опита да се изтръгне от обятията й и да защъка по пода, ала сестра й не й позволи. Лайкучка им хвърли изнервен поглед през рамо — очакваше Отрова да излезе навън, понеже й бе забранила да се мотае край нея, докато готви. Не беше толкова заради мащехата, колкото заради самата девойка; тя бе ужасно непохватна с кухненските съдове и редовно се заливаше с вряла вода или изпускаше нагорещените тави.