За разлика отпреди обаче, сега паякът не омота като пашкул безжизнената си плячка, а зае онази поза, която Отрова и спътниците й бяха зърнали по време на наблюденията си. Сякаш се бе замислил над нещо или бе напрегнал до крайност сетивата си, за да долови нечие чуждо присъствие. Изгърбен над мъртвото туловище на пеперудата, стъпил на няколко различни нишки, паякът стоеше неподвижно и чакаше. „Знае, че съм тук, помисли си Отрова и усети надигащия се пристъп на паника. Знае… или най-малкото подозира за присъствието ми.“
Дали можеше да я види? Девойката се съмняваше, че има добро зрение, — все пак не бе успял да ги забележи, когато се криеха в процепа, — но какво щеше да прави, ако гадината усещаше присъствието и? Виж, това бе съвсем друга работа. Хищникът със сигурност долавяше, че нещо с паяжината му не бе наред.
Многокраката твар бавно се обърна и стомахът на Отрова се сви от страх, когато чудовището отново застина като статуя, но този път с уродливата си глава, обърната към нея.
Огромните му челюсти се отваряха и затваряха във въздуха, а осемте му очи бяха вперили безизразния си поглед в нея.
Момичето замря неподвижно и затаи дъх. Нещо привличаше вниманието му. Но какво? Изведнъж отговорът изникна с ужасяваща увереност в съзнанието й. Биенето на сърцето й. Ако можеше да се справи с това, да успокои сърцето си, което туптеше тъй, сякаш щеше да изскочи от гърдите й… Страшилището се намираше съвсем близо и усещаше забързания тропот на пулса й чрез паяжината. Отрова никога не си бе представяла, че ще бъде предадена от биенето на собственото си сърце.
Не биваше обаче да забравя, че това бе приглушен и необичаен звук за уродливото същество. Освен това жертвата не се мяташе като обезумяла в усилията си да се освободи от лепкавата прегръдка на мрежата. Изпълнен с колебания заради противоречивата информация, предоставена от сетивата му, паякът пропълзя още по-близо и тъмнокосата девойка трябваше да положи сериозни усилия, за да потисне вика си. Сега чудовището се намираше само на няколко метра от нея и тя виждаше четината по изпъкналия му търбух и острите краища на челюстите му. Пръстите й се стрелнаха към миниатюрната сфера в джоба й, ала страхът не й позволяваше да се възползва от нея. Ейлтар й бе казал да я строши едва когато се сдобие с кинжала. Как можеше да наруши инструкциите му, при положение че дори не знаеше как точно функционира кълбото?
— Хей! — разнесе се някъде отдалеч гласът на Брам. — Хей, ти! Ела насам!
В същия миг ловецът на духове и Пиперено зрънце започнаха да дърпат тънката нишка, която ги съединяваше със ствола, по който пълзеше Отрова. Паякът се надигна и се стрелна напред. Тъмнокосото момиче за малко да изкрещи, когато го видя да се носи към нея със светкавична бързина… и в следващата секунда вече бе далеч. Отвратителната твар бе минала над нея, докато девойката лежеше вкопчена в нишката и трепереше от ужас.
Отрова се надигна, съзнавайки, че това е единственият й шанс, преди паякът да се върне. Вдясно и вляво от нея се издигаха две кули, чийто порутен вид свидетелстваше за упадък и разруха. Тя мобилизира всичките си сили и запълзя напред толкова бързо, колкото можеше, без да се притеснява дали ще бъде забелязана, или не. Целта й беше тесният счупен прозорец, под който се простираше нишката, по която се движеше. Чернокосото момиче хвърли бърз поглед към паяка, който бе стигнал до скалистата стена само за да открие, че отново са го измамили и там няма нищичко. Ала докато лазеше по лепкавия ствол, Отрова забеляза, че страшилището се обръща към нея. Този път вибрациите не можеха да се сбъркат — усилията й да се придвижва с максимална бързина разклащаха паяжината досущ като попаднала в лепкавия й капан жертва.
— Отрова! Той идва към теб! — изкрещя Пиперено зрънце.
Обзета от отчаяние и ужас, чернокосата девойка рязко се изправи. Да попадне в челюстите на паяка беше къде-къде по-отвратително от падането в страховитата пропаст, ето защо тя побягна по дебелия ствол. Подметките на обущата й залепваха за повърхността му, но поне бе достатъчно широк, че да не падне в бездната.
Докато бягаше, Отрова усещаше пружинирането: на паяжината под стъпките си, чуваше писъците на Пиперено зрънце и усещаше как огромното черно туловище на хищника се носи зад нея, скъсявайки разстоянието помежду им със смразяваща бързина.