Когато прецени, че не може да рискува повече, тя се хвърли към назъбената паст на счупения прозорец, а миг по-късно отекна силен удар — това бе паякът, който не бе могъл да се спре навреме, увлечен от гонитбата на жертвата си. Докато летеше във въздуха, девойката затаи дъх от страх, защото не знаеше какво я очаква от другата страна на прозореца. Ами ако там имаше бездънна пропаст или стръмно стълбище, където можеше с лекота да си строши врата или да изпочупи костите си? В следващата секунда тялото й се удари в пода с такава сила, че Отрова остана без дъх, пред очите й закръжиха звезди и тя изгуби съзнание.
ГОСПОДАРКАТА НА ПАЯЖИНИТЕ
Когато се събуди, от паяка нямаше и следа. Отрова надигна глава от студения каменен под и оправи дългите си черни кичури, които незнайно как бяха попаднали в устата й. Първата й реакция беше на изумление, а после, когато облакът, надвиснал над паметта и, се разсея, изпита истинско облекчение. Помещението, където се намираше, бе тъмно, пусто и осеяно с паяжини. По остатъците от изпочупената мебелировка се бяха настанили всевъзможни паякообразни гадини, но за щастие поне имаха нормални размери, за разлика от чудовището, което за малко да отнеме живота й, преди да се озове тук.
Девойката се надигна на лакти и потрепери от болка. Колко време всъщност бе прекарала в безсъзнание? В ребрата си усещаше изгаряща болка, освен това имаше чувството, че са станали ужасно чупливи и ще се прекършат и при най-нежния досег. На пода се виждаше тънка диря засъхнала кръв, която най-вероятно се дължеше на стъклото, където бе порязала бедрото си. Каза си, че трябва да се смята за щастливка, задето се бе отървала толкова леко. Бързата проверка разкри, че сферата в джоба й също е непокътната, което само по себе си бе едно малко чудо.
Отрова изтупа прахта от дрехите си и прегледа ръцете и краката си за други наранявания. За щастие, нямаше нищо по-сериозно, обаче с досада констатира, че роклята й се е скъсала. Да, дрехата си беше груба, стара и неудобна, но въпреки това й стана неприятно, че се е повредила.
„Е, помисли си философски момичето, колкото по-скоро намеря този кинжал, толкова по-бързо ще се махна оттук.“
Тя разкърши рамене, за да раздвижи схванатите си мускули, и реши да се поразходи наоколо, за да проучи обстановката.
Не й трябваше много време, за да разбере, че дворецът на Асинастра е потънал в руини — и то запустели руини. В продължение на часове тя броди по коридорите и проходите и съзираше единствено порутени стени, избелели гоблени, старинни мебели и паяжини, паяжини, паяжини. Отначало напредваше бавно и предпазливо — пристъпваше едва ли не на пръсти и надзърташе във всяка стая, преди да влезе вътре, — но сетне стана по-уверена и престана да се крие от онова, което и без това го нямаше. В крайна сметка девойката дори изгуби надежда, че ще срещне когото и да било, и едва се сдържаше да не извика в желанието си да разсее самотата си.
В същото време навсякъде гъмжеше от паяци — големи, малки, отровни и безобидни, те или се криеха, или съскаха заплашително. Отрова обаче бе свикнала с осмокраките гадини и дори смъртоносните Сред тях не я тревожеха особено. Все пак бе израснала в Черните блата, където почти всички живи твари бяха отровни. Човек просто трябваше да знае как да ги избягва или как да се справи с тях, ако пътищата им се пресекат.
„Толкова много паяци. Но къде тогава са мухите?“, зачуди се момичето.
Странно. Още от деня, когато бе напуснала Чайкино, имаше твърде много неща, които не се връзваха. Гатанките на Миногий, които сякаш бяха излезли от някоя вълшеблена приказка, Мрачин със загадъчните му брътвежи и изявлението му, че не е ял през последните сто години… Разбира се, странният въдичар можеше просто да си е изгубил ума, както и Миногий, ала и двамата знаеха доста неща. И двамата я уговаряха с мъгляви намеци да се откаже от пътешествието си; и двамата се явяваха примери за това какво се случва, когато човек дръзне да промени установеното си място в света. В същото време и Мрачин, и Миногий проявяваха необичайна неохота, когато им зададеше въпроси, изискващи прям и недвусмислен отговор.
И ето че сега, на това странно място, където имаше милиони паяци и нито една муха, Отрова си зададе следния въпрос: с какво се хранеха осмокраките хищници? Тя си спомни думите на Мрачин за Йерофанта и за това как тази мистериозна личност не си дала достатъчно труд да обмисли с какво ще се храни зеленокожият риболовец. Какъв всъщност беше този Йерофант и защо Мрачин вярваше, че разполага с властта да диктува какво да яде клетото жабоподобно създание? Възможно ли бе загадката с паяците и мухите да има същия отговор? Или Отрова бе пропуснала нещо? И по какъв начин всичко това се отнасяше към нея?