Тогава погледът й се спря на нещо, от което сърцето й подскочи. Кинжал с раздвоен връх, досущ като змийски език. Макар и потъмняло, оръжието не бе покрито с ръжда и стърчеше изпод забралото на един рогат шлем, омотан в порядъчно количество паяжини. Отрова не се усъмни и за миг, че най-накрая бе намерила това, заради което бе дошла в света на паяците — кинжала на Ейлтар.
Тя отправи бърз поглед към трупа на трона, преди кинжалът отново да привлече вниманието й. Девойката прекоси на пръсти тъмното помещение, неспособна да прогони опасенията си, че и най-тихият звук ще пробуди покойницата от мъртвешкия й сън. Нездравото любопитство едва не я накара да се пресегне и да докосне съсухрената ръка на жената, за да се убеди, че тя не представлява заплаха, ала детето, което продължаваше да живее в сърцето на Отрова, не й позволи да направи това. Ами ако мъртвата внезапно се изправеше и се хвърлеше отгоре й? „Забрави за нея, каза си девойката. Вземи кинжала.“ Тя приклекна до купчината доспехи в ъгъла. Белите нишки на паяжините, които ги покриваха, ги свързваха като дебели сухожилия, а раздвоеното острие на кинжала стърчеше изпод забралото на шлема. Неспособна да потисне страха си, Отрова погледна още веднъж към неподвижната фигура на трона, след което хвана с едната си ръка шлема, а с другата бръкна в противната лепкава маса, изпълнила вътрешността му. Стомахът й се сви от отвращение при мисълта, че ядосаните многокраки обитатели на доспехите ще пропълзят по ръцете й и ще залазят из косите й, ала нищо подобно не се случи. Пръстите й напипаха ръкохватката на кинжала и девойката го извади без проблеми, при това, без да вдигне никакъв шум. Доволна, тя го повъртя в ръцете си в продължение на няколко секунди, след което се изправи с въздишка на облекчение и се обърна. Тронът беше празен.
Отрова почувства как кръвта изстива в жилите й. Съвсем нормална реакция при сблъсъка с отсъствието на нещо, което не може да изчезне само. Там, където бе седяла съсухрената жена, сега зееше огромна дупка в паяжините. Паниката я сграбчи в хватката си, а дълбоко вкорененият страх на всички хора от мъртъвците я прониза на подсъзнателно ниво. Девойката се озърна отчаяно наоколо, но в помещението не се виждаше никаква следа от господарката на трона. Озадачена, Отрова заотстъпва изплашено назад, при което се подхлъзна на една каменна плоча и падна по гръб, притваряйки инстинктивно очи; но пълната с дрехи и храна торба, висяща на гърба й, смекчи удара, в резултат, на което тя почти не изпита болка. В следващия момент обаче девойката отвори очи и изкрещя.
Мъртвата жена беше на тавана. Костеливите й пръсти се бяха впили в камъните и я придържаха с такава лекота, сякаш покойницата пълзеше на четири крака по земята. Тя бе извърнала главата си назад под невъзможен ъгъл и сплъстените й коси висяха над мръсния воал. Самият воал вече не прикриваше лицето й и Отрова забеляза, че очите на неживата приличаха на черни перли — досущ като очите на подхвърленика, който бе оставила в Чайкино. Тя усещаше ужасното бреме на този взор, който буквално я бе приковал на мястото й. Внезапно покойницата разпери пръсти и полетя като камък надолу. Всичките инстинкти на Отрова закрещяха, че трябва да се хвърли встрани или поне закрие лицето си с ръце, ала момичето не помръдва дори и на сантиметър. И последната искрица живот сякаш бе напуснала мускулите й. Жената се приземи леко на пръстите на ръцете и краката си, при което лицето й се оказа на милиметри от очите на девойката, а подутият й корем се притисна до лежащото й възнак тяло. Отрова трепереше неудържимо от ужас, но не можеше да стори нищо, за да отвърне взор от тези черни, празни, безизразни очи, които я бяха парализирали.
„граби-и-ител…“
Гласът беше отвратителен — не глас, а продран хрип, странен и жужащ, сякаш излизаше от уста, която не бе приспособена за човешка реч. Диханието й вонеше на разложение и нещо парливо. Косите й падаха върху лицето на Отрова и оставяха по кожата й прашни паяжинки. Внезапно девойката осъзна с ужасяваща увереност, че кошмарното създание, с което се бе сблъскала, е самата повелителка Асинастра, пред която беше безсилна.
„съпругът ми каза“ „за нея ли?“ „за нея“ „повелителката знаеше, че ще дойдеш“ „аз?“ „аз, повелителката на паяжините“
Отрова едва долови тези думи, защото погледът й бе прикован в черната бездна на тези чудовищни очи, чийто взор сякаш проникваше вътре в нея и я лишаваше от способността да направи и най-малкото движение. Единственото, което чуваше, беше бесния ритъм на изреченията, състоящи се от въпроси и отговори. Шизофреничният разговор, който Асинастра явно водеше сама със себе си.