„а съпругът ми не смее да дойде тук“ „той знае какво ще направи повелителката“ „да, знае“ „а когато се роди наследникът“ „няма ли да е чудесен“ „да, чудесен наследник на владенията“
Съпруг? До този момент смисълът на казаното убягваше на Отрова, но за какъв съпруг все пак ставаше дума?
„съпругът ми охранява двореца“ — промълви Асинастра, сякаш прочете мислите й. — „той ме дари с дете“
Момичето се опита да поклати потресено глава, когато разбра всичко, но мускулите й само потрепнаха лекичко. Възможно ли бе да има предвид онова чудовище отвън? Възможно ли бе да говори за гигантския паяк?
В този миг повелителката на паяците я хвана за ръката и допря дланта й до подутия си корем. Девойката понечи да се възпротиви, ала нямаше никакви сили, докато чудовищната жена се взираше в очите й. Отначало Отрова не почувства нищо. В следващия момент обаче, нещо отблъскващо замърда под избелялата рокля и под кожата — нещо голямо, мъхнато и многокрако. Момичето усети как от очите й бликват сълзи на ужас и безсилие. Накрая Асинастра я пусна и ръката й тупна безжизнено на земята.
„дете“
Дори и да не беше парализирана, Отрова пак не би могла да каже каквото и да било.
„тя иска кинжала“ — изхриптя повелителката и девойката си спомни, че оръжието все още бе в ръката й, макар и да не можеше да го използва. „нашият кинжал?“ „моят кинжал“ „за какво й е?“ „тя не знае“ „може и да знае“ „знаеш ли?“
Мълчанието, което последва след този едва дочут диалог, накара Отрова да разбере, че последният въпрос бе адресиран към нея, но дори и да искаше, не можеше да отговори.
„кой я е изпратил?“ „кой те изпрати?“
Девойката отново се опита да изтръгне някакъв отговор от устата си и този път Асинастра сякаш осъзна какъв беше проблемът. Тя присви очи и Отрова почувства, че гърлото й се разхлабва леко.
„говори“
Момичето си пое дълбоко дъх.
„говори!“
— Искам аудиенция — изхъхри тя. — По закона на Амрей.
Кошмарната жена изкрещя злобно и отскочи като ужилена настрани. Освободена от парализиращ взор на повелителката, Отрова усети как контролът върху двигателните функции на тялото и се завръща. Тя се надигна бавно от земята и се изправи на разтрепераните си крака, докато Асинастра сновеше ядосано из помещението и съскаше.
„тя иска аудиенция“ „по закона?“ „по закона!“
— И вие не можете да ми причините вреда — каза девойката, спомняйки си думите на Драскин. — Гаранцията е вашата чест.
„о, тя се мисли за много умна“ „за страшно умна“ „но изобщо не е толкова умна“ „ние можем да почакаме“ „аз мога да почакам“ „докато свърши аудиенцията“ „а после повелителката ще получи своето“
Ала Отрова нямаше никакво намерение да се държа на това място дори и миг повече. Като продължаваше да държи двуострия кинжал в едната си ръка, тя бръкна с другата в джоба си и извади оттам малката сфера — студената, черна сфера, която й беше дал Ейлтар. В този момент гласът на Брам прозвуча в съзнанието й със силата на сбъднато пророчество: „Напълно е възможно проклетото кълбо да те убие със същата бързина, с която би те умъртвил и този паяк! Вълшеблените са измамници, Отрова, а ти остави живота си в ръцете им!“
„какво имаш там?“ — изхриптя Асинастра, взирайки се в нея през завесата на сплъстените си коси. — „какво има тя там?“
Девойката нямаше никакъв избор. Вдигна миниатюрното кълбо над главата си и във внезапен пристъп на ярост реши, че трябва да се отплати на Ейлтар за всичко, което й беше причинил досега. Ето защо събра цялата си смелост и заяви:
— Повелителко Асинастра, аз съм изпратена тук от повелителя на вълшеблените създания.
„ейлтар!“ „ейлтар!“ — нададе хриптящия си вопъл господарката на паяците. — „грабител!“ „граби-и-и…“
Ала Отрова не чу нищо повече от думите и защото вече бе запратила черната сфера към каменния под. Кълбото се строши на стотици парченца и от него изригна мрак, който погълна момичето и заглуши дрезгавите писъци на господарката на паяжините.
НЕПРИЯТНОСТИ С ВЪЛШЕВЛЕНИТЕ СЪЗДАНИЯ
Когато Отрова дойде на себе си, пред погледа й се разкри разкошно обзаведена стая.
Девойката примигна. Трябваха й няколко секунди, за да преодолее изненадата си, и още малко време, докато осъзнае къде се намира. Накрая разпозна обстановката — това бе дворецът на повелителя на вълшеблените създания. Андерсен измяука до краката й.