— О, с теб всичко е наред! — възкликна радостно Пиперено зрънце и се хвърли на врата й.
Отрова я прегърна нежно, докато мислите й се опитваха да подредят последните събития. Сферата ги бе пренесла обратно във Вълшеблените владения, но по-важното беше, че ги бе събрала отново заедно. Брам също беше тук и ако съдеше по вида му, не се радваше особено на обстоятелството, че светът внезапно се е преобърнал надолу с главата. Той подръпваше крайчеца на мустака си и се опитваше да изглежда спокоен, но Отрова знаеше, че се мъчи да преодолее шока от внезапното пренасяне от едно Владение в друго.
Внезапно тъмнокосата девойка усети как тежкото бреме на тревогата се вдига от душата й. До последния момент се бе страхувала, че Ейлтар ще ги измами. Колкото и странно да звучеше обаче, явно повелителят не ги беше излъгал. Въпреки че я бе измъчил подобаващо с категоричния си отказ да й обясни действията на сферата — нещо, което Отрова нямаше да забрави скоро, — именно неговият дар я бе спасил. Нищо чудно, че й бе забранил да използва подаръка, преди да се сдобие с кинжала. Ейлтар изобщо не се интересуваше дали момичето ще оцелее, или не; единственото, което искаше, бе да получи онова, за което я бе изпратил в царството на паяците.
Вратата на помещението се отвори и вътре влетя Драскин, съпровождан от обичайната тълпа дяволчета, които непрекъснато му докладваха или го разпитваха за нещо. Както и преди, секретарят изстрелваше заповед след заповед към тях, а щом се приближи до хората, само махна с ръка и шумната му свита побърза да напусне залата.
Писарят се усмихна широко, при което разкри острите си зъби, приглади назад косата си и протегна ръка.
— Предполагам, че имате нещо за повелителя Ейлтар? — обърна се той към Отрова.
Чернокосото момиче сведе поглед към кинжала, който държеше в ръката си.
— Къде е той? — попита тя.
Усмивката на Драскин потрепери леко по краищата.
— Готви се за изключително важно съвещание — гласеше отговорът му.
— Тогава му предай, че искам да върне сестра ми, преди да му дам каквото и да било — заяви Отрова.
— Човешко отроче, ти май не разбираш — процеди секретарят през зъби. — В двореца току-що пристигнаха трима повелители, представящи три Владения — всеки със своята свита, капризи и прищевки, — а аз трябва да угодя на всички! Сега съзнаваш ли колко съм зает?
— В такъв случай не смея да те задържам — рече любезно, но твърдо девойката. — Кажи на Ейлтар, че ще почакаме, докато се освободи, и тогава ще обсъдим сделката.
Писарят изсумтя.
— Глупаво момиче! Вие, човеците, наистина страдате от мания за величие! Намирате се във Вълшеблените владения, кралството на моя господар. Тук не можете да предявявате никакви претенции!
Той вдигна ръка и в същия миг там се появи кинжалът с раздвоения връх, а под пръстите на Отрова остана само въздух. Тя сведе очи и се вгледа недоумяващо в празната си длан. Драскин се завъртя на пети и закрачи към вратата.
— Ще чакате тук, докато повелителят ми не реши какво да прави с вас — нареди писарят, след което затвори вратата и пътешествениците чуха превъртането на ключ в ключалката.
— Гледай ти — въздъхна Пиперено зрънце в настъпилата тишина. — Това си беше грубичко.
— Щял да решава какво да прави с нас — подхвърли намусено ловецът на духове. — Това не ми харесва. Имам чувството, че някой тук не си пада много-много по честните сделки.
— И аз съм на твоето мнение, Брам — отбеляза Отрова и се огледа наоколо. — И започвам да си мисля, че ще е най-добре да сме се махнали оттук, когато Драскин се върне.
— Сигурна ли си? — попита Пиперено зрънце. — Ами ако повелителят наистина възнамерява да върне сестра ти?
— След всичко, което преживях, за него ще бъде най-добре наистина да го направи — изтъкна тъмнокосата девойка. — Просто ще бъда по-спокойна, ако не стоим заключени тук. Мисля си, че трябва да излезем и да потърсим Ейлтар. Не искам да си въобразява, че може да ни разиграва както си ще. Той ми е длъжник.
Брам и Пиперено зрънце си размениха притеснени погледи зад гърба на Отрова. И двамата се съмняваха, че повелителят на вълшеблените създания ще спази обещанието си, но в същото време познаваха добре спътничката си, за да не изрекат това на глас.
Чернокосото момиче натисна дръжката на вратата — най-вече, защото не можеше да измисли нищо по-добро, а не, защото се надяваше, че това ще доведе до някакъв резултат, — след което отново огледа внимателно стаята. Въпреки разкошното обзавеждане, помещението изглеждаше добре подсигурено срещу нежеланите бягства на обитателите си. Единственият друг изход освен вратата бе малкият сводест прозорец, откъдето се откриваше панорамен изглед към Владенията. Пиперено зрънце вече бе застанала до него и се взираше навън. Отрова се досети какво ще каже златокъдрата девойка още преди да е отворила устата си.